Ина
И все пак след такава опостушителна вечер с бесния звяр, аз се връщам в клуба. Този път съм облечена в дънки и тениска с лого “Екстаз”. Косата ми е прибрана в дълга плитка,а по лицето ми има лек грим,който да прикрие освен синината на бузата,а да изглеждам по-добре от обикновено. Да си призная,малко ме е страх да се върна там. Може отново да се появи Крум и близнаците или пък дебелака с пурата да дойде и да видя какво са му сторили.
Със затаен дъх,приемам нещата такива каквито са. Омуртаг каза да работя и аз това ще правя. Този път ще проявя желанието да се науча. Надявам се,че няма да ме разсейват трите М-та. Колко е жалко,че се надявам на нещо такова. Те знаят как действат на жените и ще е трудно да пренебрегвам харизмата,която притежават.
Влизам в клуба,виждайки персонала да се суети из цялото помещение. Все още не е отворено,заради ранния час. Сутринта се занимават с почистване,подготвяне и заявки. Така ми обясни Омуртаг. А откъде знае всичко това,остава загадка.
-А,ето я и нашата малка близалка. - изчурулика като птиченце един от тризнаците. Господи. Вече и близалка ме наричат. Смущението се отразява по цялото ми лице.
-Изчерви се. - засмя се вторият. Нямам и най-малка представа кой кого е. Толкова са еднакви. Толкова красиви и….пф,секси. Добре,че не е тук Омуртаг. И добре,че няма способността да чуе мислите ми. Слава богу,мога да мисля каквото си пожелая и това ме кара да се усмихна.
-Признай,че мислиш как ще разширя ануса ти с пръсти,после ще взема една ябълка и ще я поемеш толкова лесно,колкото и да я освободиш от хватката на малкото ти анусче. -заковавам се на място и мислено повтарям думите му. Как ,по дяволите ще влезе ябълка в ануса ми и ще излезе от там без никаква помощ? -Само да си видиш изражението. -тримата се засмиват по едно и също време. Спокойният им тон предразполага да им повярваш. Просто трябва да свикна с техните шеги.
-Дупето не си го давам. - пускам една небрежна усмивка.
-Не знаеш какво пропускаш. -щом единият от тях говори за ануси,това трябва да е Матей. Братята му полират чаши и се кискат.
-Прав си,не знам,но предпочитам близалката във вагината,отколкото ябълка в ануса. - тримата вдигат погледи към мен. Хиля се като идиотка. Колко е хубаво да видя шокираните им физиономии. Минавам зад бара и ги стрелвам с поглед. -Е,какво трябва да правя? -бъркам в джоба на дънките си и изваждам една близалка. За по-добър ефект,аз я разопаковам пред очите им и я лапвам. Въртя я в устата си и повдигам игриво вежди.
-Да знаете,вечер в леглото ще е мръсница. -подхвърли друг от клонингите. Сега ме човърка кой го каза, чепа или близача. От друга страна е много далеч от истината. Мръсница е последното,с което може човек да ме нарече. Аз съм една разбита жена,която търси спасение.
-Може да харесва оргии. - едва не изплювам близалката от чутото. Сбръчвам нос,сякаш това е нещо отвратително. За някои хора е блаженство,но аз с много мъже,това е просто ужасно.
-Погнусена е,но ако ѝ се стоварим и тримата, ще ближе по-големи близалки с по-хубав вкус. - бузите ми се затоплят,когато изваждам близалката от устата си и я поглеждам така,сякаш ще се превърне в пенис. Момчетата се смеят, а на мен ми идва да се скрия. Твърде податлива съм и се чудя дали не е заради тези трима клонинги или съм била винаги такава.
-Ха-ха…Покажете ми какво трябва да правя. - Матей се съвзема пръв. Толкова ги развеселявам,че чак сълзи текат от очите им.
-Днес,ще правиш кафета. -Чудно. Родена съм за това. Често правих кафе на майка и татко. Помня сутрините,когато първа се събуждах и отивах в кухнята за да пусна машината. Миризмата на кафе ме привлича,но така и не се научих често да пия. Само,когато съм имала безсънна нощ. - Изваждаш цедките и изхвърляш останалата част от кафето тук….- посочва кошчето под бар плота. -...добавяш дозата…-машината за мелене е точно до машината за кафе. Изщраква дозата и поставя цедката,като завъртя ръкохватката. -...не много силно. Докосни го за да прецениш. -хващам ръкохватката и някой отзад се обажда.
-Здраво го хвани. Все едно стискаш пенис. - засмивам се и леко поклащам глава.
-Ако стисна твоя пенис така,ще виеш от болка. -усещам как клонинга се приближава и спира зад мен. Матей се хили,когато брат му остави ръката си върху моята и заедно завъртаме ръкохватката за да я отпуснем напълно и отново я затваряме. Гриза със зъби тънката дръжка на близалката и се опитвам да не мърдам. Аз ли си въобразявам или търка пениса си в дупето ми.
-Пробвай се! - прошепна в ухото ми.
-Максим,върни се на мястото си,за да не отрежа топките ти. - Максим така се скова,че му трябваха няколко секунди да възвърне всички функции на тялото си. Отдръпна се,както направи и Матей и ме оставиха насаме с вбесения звяр. Докара ме до клуба и каза,че има работа. Не попитах каква,тъй като знам,че няма да ми каже. Той не е по приказките. Имам чувството,че не обича да говори. Или може би проблема съм аз. -Шибани близалки. - дръпна близалката от устата ми и я подаде на една от сервитьорките. -Изхвърли я! - момичето не възрази. Взе я и след малко се озова в боклука.
-Пак ли аз съм виновна за настроението ти? - по-кисел от тази сутрин не е бил. Може би се дължи на факта,че снощи ни прекъснаха и втори рунд нямаше. А беше възбуден и готов за мен. Прие обаждането и през целия път не обели и дума. Остави ме у дома,а той се прибра в неговия апартамент. Това беше. Без чао,без лека нощ.
-Направи ми кафе и го донеси в стаята. - Какво кафе? Коя стая? Явно трябва да гадая. Проследявам го с поглед и бързо осъзнавам,че става дума за скритите стаи. По дяволите. Не искам там да ходя. Не искам да виждам онзи мъж с пурата.
-Дълго без захар. Втората стая. - подхвърли един от тризнаците. Трябва да разбера кой кого е. Взе да става отегчително.
Съсредоточавам се в машината и като знам,че има кафе в цедката,слагам една чаша под нея и натискам копчето за дълго кафе. Картинките са ясни,така че се надявам да не объркам нещата. Кафето вече се излива в чашата и за миг се оглеждам къде са чинийките. -Тук! - една ръка сочи над машината. Усмихвам се с благодарност и поставям чашата върху чинийката. -Не го карай да чака.- вземам кафето и се завъртам към тризнаците. Двама си говорят какво трябва да се поръча,а третия,който ми помага и подозирам,че е Матей чака да откликна.
-Объркана съм. -той повдигна вежда. -Води ме Исперих до тук. После се срещам с плашещия маскиран мъж и грамадите,а сега идва вбесения звяр и ми нарежда какво да правя,сякаш заведението е негово. Някъде губя нишката. Ще ми обясниш ли? - Матей изцъка и наклони глава настрани.
-Отивай! - никой нищо не ми казва и това ме вбесява. Сумтя и заобикалям бара. Дланите ми се потят,докато стигна до проклетата стая. Една от сервитьорките ме поглежда и завърта очи,сякаш се дразни от присъствието ми. Не разбирам. Аз даже не ги познавам,а вече не ме понасят. Ето още една загадка.
Почуквам на вратата и чувам гласът на Омуртаг. Той е силен и груб,като режеща машина. Отварям вратата и шокирано се взирам в Омуртаг. Той е сам. Няма го дебелака с пурата. Няма го и Исперих. Просто не разбирам.
-Остави кафето и седни! - поглеждам към мястото,където седеше мъжа с пурата. Погнусена съм и няма да седна точно там. -Ина! - когато изрича името ми е като предупреждение.
-Предпочитам да стоя права. - скръствам ръцете си пред гърдите и го поглеждам с най-твърдия си поглед. Не знам защо,но днес изглежда непоносимо добре. Косата му не е зализана назад както винаги. Сега черните му кичури свободно падат пред челото му и докосват ушите му. Само като знам какво е да прокарам пръстите си през нея и влагата между краката ми е на път да се стече по бельото.
-Седни! -изръмжа той. Да си гледа работата. Няма да седна на това място.
-Къде е Исперих? - Омуртаг заплашително присвива очите си.
-За какво го търсиш? Да ти ближе путката ли? - Господи. За секунда ме убеди да не отговарям. - Хареса ли ти,а? - раздразнението му извира като избухващ вулкан.
-Не ставай смешен. - опитвам се да звуча развеселена за да го разсея от този изблик на ревност,но всичко,което прави е да изглежда така,сякаш съм най-голямата грешница на света.
-Кой кого е смешен,Ина? - облегна се на сепарето и,ако можеше да ме убие с поглед, досега щях да съм мъртва. -Ела тук! - посочи с пръст между краката си.
-Няма ли да пиеш от кафето си? - устните му потрепват.
-Ела ….тук! - почти изсъска той. Явно днес ще се заяждаме. Е,добре! Ще изтърпя тъпото му настроение. Заставам пред краката му и зелените му очи се плъзват по всяка част от тялото ми. И това ме разгорещява. Може да е в ужасно настроение,да ме напада и да се заяжда,но вътре става нещо с мен. Сякаш чака и моли да ме хване,да ме стисне за тила и да ме целуне. Колко жалки са тези мисли,нали?- Падни на колене! -бавно падам на колене и оставам ръцете свободни до тялото ми. Омуртаг се приближи,хвана плитката ми,смачка я в ръката си и плъзна носа си по бузата ми. Вдишвайки аромата ми,той тихо изръмжа.
-Омуртаг! - дръпна плитката към себе си и съска пред устните ми. Когато е ревнив и да не си до него. Души ме,съска и ръмжи точно като едно вбесено животно.
-Още ли си мислиш за Исперих? - поглеждам го в очите и отговарям.
-Не! - Омуртаг ме изправи и в малкото пространство между краката му,коленете ми се провират. Прокара ръцете си под тениската и едва не подбелвам очи от приятното чувство на топлите му ръце по кожата ми. Откопча сутиена и преди да го спра,той вдигна тениската и видя белезите. Омуртаг се скова.
-Господин Тунчев! - струва ми се ,че това е гласът на Матей. -Пратката е дошла.
-Влез! - извика Омуртаг и бързо свали тениската за да ме прикрие. Скачам от сепарето и закопчавам сутиена си. -Имаше ли проблеми? - ако този е Матей,той не ме поглежда,докато оставя една тъмносиня кутия. И след миг разбирам,че е същата като тези на етажерката в близост.
-Не!-държи се напълно професионално с Омуртаг. Няма усмивка,няма подмятания и бъзици.
-Подготви ми документите за “Черепа”.-
-Няма ли да провериш,дали е….
-Свободен си! - Матей кимна с глава и излезе от стаята. Съдейки по прякора,това трябва да е маскирания мъж с близнаците. Пропускам нещо,но не знам какво.
-Омуртаг! -чакам да ме погледне,но той не го прави. -Ще ми кажеш ли какво става? - ето,че привлякох вниманието му.
-От кога личната ми курва трябва да знае какво става?- скърцам със зъби и търся начини да се владея,но не успявам.
-Добре тогава! Обиждай ме,мрази ме и се дръж като олигофрен. Повече няма да стоя тук. Ще отида при Исперих за да ми лиже путката. - правя една крачка и Омуртаг хвана плитката ми и рязко ме придърпа към себе си.
-Какво каза? - ръмжи той,напълно побеснял. Чак лицето му почервеня.
-Чу ме! - повечето хора казват,мисли преди да говориш. В моят случай точно така стана. Думите се леят от устата ми и за жалост не успях да ги спра. Омуртаг затегна хватката,събори ме на земята,падайки на колене,точно пред кутията и натисна главата ми към масата.
-Заради такива приказки се случва това…-отваря кутията и аз изпищявам. -...Виждаш ли го добре? -сълзи мокрят очите ми. -Имаш пет минути за да го разгледаш. Няма да мърдаш от мястото си.
-Недей! - отдръпвам се ,но той отново стовари главата ми близо до кутията. Затварям очи,неспособна да гледам.
-Отвори ги! -поклащам глава. -Отвори ги,мамка му! - крещи той. Отварям очите си и хлипам. -На кого е пръста? - не отговарям. -По дяволите,Ина! Кажи на кого е шибаният пръст! -плача заради яростта му към мен. Знам,че го провокирах и трябваше да си замълча. За такива думи,Ваньо ме пребиваше от бой. Лежала съм с дни на леглото за да се възстановя. Но тук става дума за отсечен пръст. Веднага познах на кого е, заради пръстена с формата на тигър на кутрето. Омуртаг знае коя съм. Знае за човека,който ми помогна. Моето прикритие губи смисъла. Вече няма за какво да се преструвам. Осъзнавайки това,аз отварям уста и изричам името му.
-Лен!
Исперих
От час чакам на уреченото място и нищо не се случва. Не може да е толкова лесно. Никога не е било. Изпитанията са непредвидими. Мога да претегля възможностите си. Научен съм да го правя и за жалост,аз трябва да остана и да продължа да чакам. Последствията може да са колкото крайни,толкова и пагубни. Но се държа. Така както трябва да се държи един от хората на Омуртаг Тунчев.
С примерени крачки обиколих първия етаж и смятам да се кача горе и да вляза във всяка една стая. В Имението е студено и мрачно. Нищо по-различно от купища хвърлени пари и пълна безвкусица. Имало е персонал,който да се грижи за по-важните помещения и след смъртта му, всички са били убити. Все още се виждат следите от борба. Има счупени чаши,хвърлени прибори по земята и нож,който е бил използван върху човек. Кръвта е засъхнала.
На вторият етаж не е по-различно. Единствената разлика е,че се вижда къде са били труповете. Засъхнали локви с кръв има навсякъде. На стените също. Пръските кръв са от куршум.
Влизам в тъй наречения кабинет и с един поглед разбирам,че се е тършувало. Търси ли са това,което търся и аз. Моята задача е да намеря записките.
Но преди това ще си изтърпя наказанието. Иначе няма да изляза от тук.
А защо е решил да е в Имението на брат му. Само той знае какъв е смисъла. Аз просто го следвам и изпълнявам заръчаното. Никога не съм се оплаквал. И сега няма да го направя. Знам,че съм виновен. Поддадох се,а не трябваше. Може да е всякакъв,но държи на думата си и очаква аз също да държа на своята. Има си принципи и правила. Ако спазваш,те възнаграждава,ако кривниш, те наказва. Всичко изглежда като една игра. Животът му като цяло е една игра. И винаги измерва времето с пясъчен часовник. Така преценява какъв ход да предприеме и до къде ще стигне. Не един път съм го виждал да обръща пясъчния часовник и да мисли. Сякаш това време,което е точно две минути,го препраща някъде другаде,където е само Той,никой друг. Не повтаря на същия ден. Двете минути са достатъчни да пресъздаде думите в истина,образите в действащи лица и ситуациите в реалност.
Претърсвам всяко кътче и както предположих по-рано не откривам нищо. Ваньо Тунчев погреба не само себе си,но и проклетите записки.
Излизам от кабинета и влизам в следващата стая. Обикновена спалня. Бих казал,че тук е спал един от охранителите му. С отегчение затварям вратата и отивам към следващата. Много стаи и нищо интересно. И тази е същата като предната.
Поглеждам часовника. Закъснява,а вече ме сърбят ръцете. Ще пропусна да споделя на Омуртаг за некадърниците,които изпраща. За него закъснението е като грешник. Виновника е като подсъдимо лице,чакащо присъдата си. Подхода му е малко неразбираем за другите, а за мен е начин на контрол. Ако позволи да се нарушат правилата му,така губи контрола над себе си. И макар да се контролира перфектно,изведнъж съзнанието му е объркано заради една тъмнокоса жена. Не го виня. Ще съм глупак,ако го направя. Но все пак,при всеки един човек,в даден момент, ни връхлита толкова силни емоции и чувства,че гладката ни повърхност,тази,която мислим,че никога няма да се промени се пропуква,превръщайки я в дълбоки пукнатини и процепи.
Последната стая е интересна. На фона на другите,тук е живяла жена. В гардероба има красиви тоалети и сексапилно бельо. Стискам дантелата между пръстите си,спомняйки си за дантелата на Ина. Беше също толкова нежна,колкото и тази. Стискам зъби заради прелестната ѝ кожа и извития гръб при поредното лизване. Стоновете ѝ на наслада карат същата гладка повърхност,създадена през годините да се пропука. Омуртаг знае как ми е подействало всичко това и ме принуждава да съжалявам,че я вкусих. Но не съжалявам. Мамка му. Тя ще го погуби. Ще разбърка мозъка му. Повечето жени не го осъзнават. Но Ина се справя добре. И печели над всички ни.
Отплеснах се и концентрацията ми се изгуби. Ударът в гърба ми,буквално ме повали. Скърцам със зъби и рязко се обръщам,виждайки моето наказание. По-едър е от предишните и този път крие лицето си.
-Копеле! - в гласът ми има голяма доза неприязън. Черната маска не скрива очите,нито устните му и мога да видя как се раздвижват в самодоволна усмивка.
Скачам на крака и за миг се гледаме в очите. Подготвил съм се за двубой. Няма го обичайното ми облекло. Сега съм облечен с черни дънки и черна свободна тениска. Преди да дойда тренирах за да освободя силата си. -Хайде! - мъжът не ме напада,той чака. Подсмихвам се и скръствам ръцете си пред гърдите. Щом той чака и аз мога да почакам.
Секундите текат и моето наказание,най-сетне се приближава. Отблъсквам ръката,която се опита да ме удари и отвръщам със силен удар по лицето. Отмятайки главата му настрани,той се съвзема твърде бързо. Признавам си,ще е трудно. Отново ме поглежда. Един тъмен поглед,който ми казва,че още не сме започнали. Той ме изпитва.
Бутна ме към отворения гардероб,губейки равновесие и така падам сред всички тоалети. Хваща ме за предната част на тениската и ме повдига,удряйки главата си в моята. Причернява ми за известно време,но успявам да го отблъсна. Отново го удрям по лицето. Копелето е кораво. Но нямам място за разсейване. Действам. Нахвърлям му се и падаме на леглото. Сумтя при удара по ребрата ми и бързам да ни обърна. Затягам хватката и го стискам за гърлото. Бързо се освобождава и с коляно ме избутва. Падам на земята и той скача върху мен. Съскам при поредните удари и болката,която ме връхлита по бузата и устните. Хващам ръката му и я извивам,чувайки мигновенен стон на болка.
Възползвам се и го отблъсквам от себе си. Изненадан съм,когато изважда джобен нож от панталона. Нямам оръжие. И с това той нарушава правилата. По дяволите. И аз ще ги наруша. Вземам стола пред бюрото и го удрям в стената за да счупя единия от краката му. Когато поддава, с крак го довършвам и без да се бавя се приближавам и замахвам. Мъжът приклекна и замахна с ножа,правейки една дълга линия от едната гърда до другата. Правя гримаса и поглеждам към бликнала кръв. Стискам крака на стола и с вик го избутвам с тяло.
Маскирания падна по гръб,удряйки главата си,но гледам да се отласна за да не попадна точно над острието. Дошъл е да ме убие,но не знае,че аз не се давам толкова лесно. Омуртаг го е избрал с цел. Иска да отприщи целия ми гняв и да направя това,което трябва. Да го убия. След това ще разгледа трупа за да види какво съм постигнал през месеците,на които не съм бил подлаган на изпитания.
Мъжът леко тръсна главата си,опитвайки се да се съвземе от удара и стисна ножа. Преди да замахне към долната част на тялото ми, тежко стоварвам крака на стола върху главата му. Един път,два пъти,три пъти,разцепвам главата му и изведнъж той се отпусна на земята и кръв се събира. Пускам крака на стола и сядам на леглото. Убих го по най-неправилния начин. Оръжията не са позволени. Независимо за какво оръжие става дума. Няма да е доволен. По дяволите,ще е много ядосан.
Дишам тежко и облизвам устната си,усещайки металическия вкус. Боли ме,но не толкова,колкото дългата линия между гърдите. Копелето направи всичко възможно,прорезната рана да е дълбока. Тениската ми е напоена с кръв,но все още имам желанието да се бия. Един път да дам тласък за това и после не могат да ме спрат. Макар и да не беше толкова лесно,сякаш искам още.
Ставам от леглото и претърсвам стаята. Тук има купища секс играчки. Не си я представям да ги използва. Не изглежда на такава.
Тръсвам глава и се заслушвам за стъпки или за някакъв шум. Едва ли е довел друг,но това е Омуртаг. Никога не трябва човек да се съмнява в него. Той крие и пази всичко в себе си. Малко говори,повече мисли и действа по начин,който не ти се иска да си потърпевш.
Излизам от стаята и оглеждам стените и тавана. По-рано не бях забелязал малката камера в ъгъла. Нямам представа дали работи и ме записва,но трябва да я изтръгна от там. В една от предишните стаи видях няколко стола,затова се връщам и вземам един. Доближавам го до стената и се качвам на стола. Стъпвам на пръсти,усещайки болката в гърдите си от изпъната поза и за секунди я изтръгвам.
Вървя по коридора и я въртя в ръцете си. Струва ми се твърде позната. Обръщам я и прочитам ситните букви.
“Огънят е символ на Светия Дух.”
Проклятие. Това е Омуртаг. Само той говори за огъня. Само той си позволява да си играе с пламъците. Винаги съм се чудил какво го е подтикнало. Дали е свързано с белезите по тялото му или братската вражда,той знае как да го контролира. Сякаш е Дявола от Ада.
Прибирам малката камера в джоба и слизам по стъпалата. Все още е тихо. Чак е плашеща тази тишина. През годините съм научил,че чрез шума ти се подготвяш,докато тишината не ти дава нищо друго,освен да мислиш,че нещо те дебне.
Излизам от Имението и спирам на прага. Нещо не е наред. Колата ми не беше спряна по този начин. Сега е срещу мен,със светнати фарове и вдигнати чистачки. Някой я е преместил. Поглеждам наляво и мярвам една сянка. Поглеждам надясно и свивам ръце в юмруци. Двама мъже се приближават към мен от различни посоки. Спират на около десет,петнадесет метра от мен и много бавно ги обхождам с поглед. Този от лявата страна на Имението е толкова корав,че чак вените му изпъкват по ръцете. Лицата им са скрити,но нещо друго ми прави впечатление при мъжа от дясната страна на Имението. Има бокс в ръката си и умело го върти,сякаш е някаква играчка.
Присвивам очите си,попивайки всяка част от тялото му за да разбера кой е. А и той не ме изчака да помисля,повдигна маската си,колкото да има свобода на устата си и като един звяр облиза всеки шип по бокса. Преди това шиповете не се виждаха,но сега всичко излезе наяве.
Мамка му. Това са близнаците на Крум Вълев.
Омуртаг
Тишината е смразяваща. От дете я мразя. Тя ме поглъща и дърпа всичките ми инстинкти да изплуват на повърхността. Едва издържам на натиска. А не искам да го предизвикам. Да дразниш главатаря е самоубийство. Той е най-големия на улицата и никой не му се противопоставя. Но това се промени. Аз го промених.
Обръщам пясъчния часовник и размишлявам над написаното. Имам две минути да реша. Дали да променя изцяло живота си,да издам ходовете си,мислите си. По дяволите. Не съм готов за това и нервно отварям и затварям запалката. Моята играчка.
-Не мога! - Крум се напрегна. Реакцията ще бъде остра като острието на мачетето,което подхвърля откакто е влязъл в клуба. Всеки път като погледна гравирания череп и си напомням,че не трябва да го провокирам.
-Тунчев…-изръмжа като мечка Гризли. Само чакам да се изправи и да се нахвърли върху мен. -...разчистих ти пътя. Клубът е твой….-разпери ръце той. -...заложната къща е под моя закрила. Имението е чисто и…
-Кой е убиеца на брат ми? - прекъсвам го аз,озъбвайки се пред очите му.
-Полицията е корумпирана. Няма да открие убиеца. -това вече го разбрах. Тъпите копелета не си правят труда да го открият. Безполезни са. -Работя по въпроса,но ми трябва твоето съгласие.
-Ако откажа,ще свърша като Душев. -нямам представа къде е бившия собственик на клуба. Само виждам подписа на документа за прехвърляне на собствеността на клуб “Екстаз”. А сделката не беше такава с Вълев. Трябваше да бъде мой партньор. Матей написа нов договор,но тук виждам само моето име. Отдавна се точа да превзема това място. Моите хора следяха всичко случващо се тук, но Крум ме изпревари. Не очаквах да го прекърше.
-Душев ме излъга. Искаше да забави сделката само за да му дам време да изтегли дилърите си. -поглеждам към документите и не знам кое повече ме отблъсква. Собствеността върху клуба,която се оказа подарена от Главатаря или това,че сега съм му длъжник. Хитър е. Преди месец му отказах и сега се опитва да ме спечели по друг начин. Не само с приказки и обещание,но и с действия. Разбрал е,че душа наоколо.
-Защо искаш да ме включиш? - Крум седна и взе папката. Не е с маска и мога да видя как очите му потъмняват. Стават черни като мрака,който ме преследва всеки път,когато той е с мен в едно помещение.
-От месеци те изучавам. Ти си тих. Не пречиш на никого. Нямаш вземане даване с другите на улицата. И тук….-посочва главата си. -...си стратег. Правилата ти важат за всички. Не правиш компроси. Наказваш и дърпаш за опашката всеки,който си позволи да ги наруши. -извръщам поглед и силно стискам челюст. Очите ми се спират на часовника на стената. Исперих закъснява. Това не е в негов стил. Наказанието му отдавна трябвало да е приключило.
-Опитаха се да ме убият. -отговарям на твърдия му поглед,сякаш той ще ми каже кой го направи.
-А,Ина? - само като чух името ѝ и рязко затварям запалката. Тя е зад бара. Работи с тризнаците. Пуснах я при тях за да ми докладват за всичко свързано с нея,както и да остана сам за да потуша гнева си. Все още ми идва да я удуша,но трябва да знам на кого се подчинява. По-рано беше разстроена и не продума,но тази вечер ще разбера.
-Тя е моя грижа. - казвам аз през стиснати зъби. Устните на Крум потрепват,но и не подклажда огъня. Знае кога да се възпре.
-Е,ще подпишеш ли? - с него играем на шах. Той върви стремглаво напред и избягва всеки мой опит да се отдръпна. Не ми харесва. Това е твърде много.
-Не ми допада подбора ти. -Крум отново се облегна на сепарето и с пръсти потупва брадичката си.
-Ще отстраня един от членовете,ако се присъединиш. - сумтя и се изправям от сепарето. Не се отказва и се чувствам така,сякаш съм залостен.
-Не! - отварям и затваря запалката при моят категоричен отказ.
-Тогава да променим хода на играта. - намръщвам се,когато извади телефона си и с няколко кликвания,той го плъзна по масата. Приближавам се и мигновено свивам устни до побеляване. Близнаците държат Исперих изправен от двете му страни. Има две синини по бузите,устната му е разцепена и видима дълга прорезна рана от едната гърда до другата. Нямам идея дали те са му я причинили,но е замаян и почти не поглежда към камерата. Близнаците са като животни. Крум така ги е обучил,че за тях се говори навсякъде. А и не виждам да имат видими наранявания. Ръцете им са гладки и недокоснати. Крум е готов на всичко за да ме внедри. Ако откажа има последствия и те са пред очите ми. -Беше лесно да убият твоят пратеник и да го заместя с мой. -скърцам със зъби и правя това,което трябва да направя в такъв момент. Раменете ми увисват,когато отново сядам на сепарето,вземам химикала от масата и подписвам шибания документ. -Има и още нещо.
-Какво? - ръмжа аз,вдигнал поглед към самодоволното му изражение.
-Премести кораба от пристанището в Бургас. Твърде много се набива на очи. - взема документа и забива мачетето точно там,където трябва да се подпише. След това подава моят екземпляр и се изправя. -Радвам се,че вече си член на Съвета. - стискам запалката в ръката си и бавно се изправям. -Ще се чуем! - излизаме заедно от стаята и всички очи в клуба се приковават в Крум. Тежко пристъпва към вратата и не обръща внимание на преценяващите погледи на персонала,както и на клиентите. Той е властта и никой не може да му се противопостави. Доказателството за това е в ръцете ми. Изпращам го до вратата и веднага отивам при Ина и тризнаците. Тя не ме поглежда,но като се приберем ще го направи. Правя знак на Матей да се приближи и подшушвам в ухото му.
-Обади се на Зидаров. Нека да провери пратката и да премести кораба по-далеч от пристанището. - Матей кимна с глава и излезе от бара за да се скрие от хорските очи. Правя бърз оглед на всички от персонала и ми харесва това,което виждам. Всеки един от тях е погълнат от работа,без разсейване,без пречки. Вършат си работата,обслужват клиентите и даже не ме поглеждат. Когато някоя от сервитьорките мине покрай мен, просто свеждат глава и ме подминават. Явно бях твърде ясен по-рано като им казах,че ако няма нищо важно да не ме занимават. Да се обръщат към тризнаците. Те ще ми докладват само,ако е наложащо.
С последен поглед към Ина,която всячески избягва погледа ми и се занимава с обучението си,връщам се в стаята за да проверя положението в заложната къща.
-Омуртаг! - спирам насред крачка и се възхищавам на смелостта ѝ. Досега ме отбягваше,но все пак дойде. - Какво ще се случи с мен? - бавно се обръщам към нея. Едва се държи. Очите ѝ са пълни със сълзи.
-Ще работиш. -безразличието в гласа ми е осезаемо.
-Само това? - не се приближава. Не смее да го направи. Определено не съм в настроение за нейната близост. Твърде много информация и събития объркаха плановете ми. Първо тя, с нейното невинно изражение. Само като видях белезите ѝ под зърната и потвърдих теорията си от преди няколко дена. Всичко си дойде на мястото,докато не се появи Крум с надмощието,което ни превъзхожда и ме принуди да направя нещо,което не искам. Не харесвам нито един от членовете в Съвета. Копелето Ганимир Липов,с който щях да сключва първата ми сделка от години ме изигра,мислейки ме за глупак. Отказах сделката да използва кораба ми. Не ме заслепяват парите му. Мога и без тях. Мога и да преглътна присъствието му,но да съм в едно помещение с Маламир Клисаров е срив в нервната ми система. Само като се сетя как вкара отровния си език в устата ѝ и пред очите ми минава червена пелена.
-Какво очакваш? -стискам в ръката си договора на Крум.
-Ти не разбираш. Аз…исках да бъда свободна. - засмивам се. Пред когото и да е дала обещание,никога нямаше да ѝ позволят да бъде свободна. Ще свърши работата си и ще я продадат или най-лошото,ще я убият. Живота е непредвидим. Всичко твърде бързо се случва за да проследиш етапите му. Все някъде се изгубваш и,ако нямаш силата да се надигнеш,тя те погубва.
-Наивна и глупава си. - за секунди изражението ѝ се промени. Вече не е хлипащата Ина,а по-твърда и нагнетена. Не съм аз човека,който се опита да навлезе в живота ми с лъжи.
-Нищо не знаеш за мен. - дистанцията се стеснява,когато тя се приближи и натисна пръста си между гърдите ми. Поглеждам го и стискам челюстта си. -Шибаният ти брат ме стисна за гърлото и едва не ме уби. Търпях през всичките тези години,само за да видя как умира….-тонът ѝ е примесен с непоносима омраза. - ….и се радвах,че копелето издъхна. И знаеш ли кое е най-лошото….- поглеждам я,чакайки да ми сподели. -....ти си същият като него. Изрод. -изведнъж лицето ѝ я издава. Не е очаквала да каже всичко това. Но го направи. Блъскам я в стената и запушвам устата ѝ, съскайки всяка дума към бузата ѝ.
-Лишил ли съм те от нещо? Дадох ти дом,храна,дрехи и уют. Никога не съм те удрял,не съм те насилвал. Снощи ти сама го пожела. Нали така? - Ина ме гледа в очите и не прави знак,че иска да отговори. -Така ли беше? - крещя аз,карайки я да трепне. -Чакам! - леко отдръпвам ръката си.
-Да! - тихо отговори тя.
-Тогава се махни от очите ми и работи. - тя не помръдва. -Веднага! - отново изкрещявам,подтиквайки я да се съвземе и да побегне по коридора. Мамка му. Като този ден никога не е имало. Идва ми да изляза от тук,да открия следващата ми жертва и да се успокоя.
Влизам в стаята и затръшвам вратата,поглеждайки към лаптопа на масата. Сядам на сепарето и го отварям. Камерата,която поставих преди два дена в коридора на Имението на брат ми,може да ме насочи в правилната посока. Връщам записа,макар да разбирам,че е изтръгната и трябва скоро да я изключа. Превъртам го,докато не виждам движение на стълбите. Мъжът спира на последното стъпало. Но знам на къде гледа. Към камерата. Осъзнал,че е записан,той се връща и слиза долу. Отново връщам няколко секунди и спирам записа точно,когато камерата го хваща. Приближавам се за да го видя по-добре и в същия момент,вратата се отваря и на прага се показа Исперих. Изправям гръб и поглеждам към прорезната рана на гърдите му.
-Не си пратил онзи мъж с ножа. -кимам с глава. -Подписа ли договора? - повдигам ръката си за да види документите. -Мамка му. Това е голям риск.
-Знам,но нямах избор. Крум беше твърде настоятелен. -Исперих влезе в стаята и седна тежко на сепарето. Докосна раната си и изсъска.
-Какво ще правиш? - не пита само за Крум,но и за Ина.
-Ще помисля. Сега отиди да те почистят. -Исперих поклати глава. -Това не е молба,а заповед. - отново се поколеба,но знае какъв ставам,когато не приема на сериозно заповедите ми. Стана и с премерени крачки излезе от стаята.
Оставам документите на масата и отново поглеждам към екрана. Мъжът е със светъл панталон и сако. Косата му леко е разрошена, но очите и изражението му са ясни. Същите ги срещнах съвсем скоро.
Колкото и да не ми се искаше да съм член на Съвета, сега ми се струва една добра възможност да разбера защо е бил в Имението на Ваньо.
Ина
Приключих с работния ден и едва стигам до асансьора. Ако кажа,че шестте часа на крак не ме умориха,ще излъжа. Не съм свикнала да работя. Да съм толкова време на крак,да зареждам витрини,да правя кафета и заготовки за коктейли. Освен умората,и друго ми дойде в повече. Многото информация,която трябва да запомня. Има цели каталози за заготовки,както и стъпка по стъпка как се приготвят коктейли. Мозъкът ми тотално блокира след първия прочетен. Къде е уиски,къде е водка,къде е сок и сода. Не знам как я мисли Омуртаг,ама това не е за мен.
-Тук ли ще спиш? - попита Омуртаг,сериозен както винаги. Поклащам глава и влача краката си до вратата,но тъкмо да подмина неговата,той ме спря. -Тази вечер си с мен. - отключи вратата и я остави отворена. Не влизам веднага. Какви ли не мисли ми се въртят в главата. Ако реши да ме притисне,настоявайки да му кажа за Маламир. -Ина! - извика той. Знам,че това е вид предупреждение,затова с тиха въздишка прекрачвам прага. Виждайки да сваля сакото,часовника и колана от панталона,аз го наблюдавам като жена,която копнее да го докосне. Прехапвам устна при дръзкия поглед,който ми хвърля. -Затвори вратата!- не осъзнах,че стискам бравата,сякаш тя ще ме спаси от порочните ми мисли. Какво ми става? Той знае,че през цялото време го лъгах. Знае коя съм. Знае за Имението. Аз съм разобличена. Въпросът е какво следва от тук нататък.
Затварям вратата и неспокойно стъпвам от крак на крак. Омуртаг отпусна ръкавите и тръгна към кухнята. Клетката реагира на присъствието му и лампата го освети. Или никога не е била използвана тази симпатична малка кухня или идва жена да чисти. -Вино?
-Да!- алкохолът ще ме отпусне и ще спя като птиченце.
-Ела на балкона. - Омуртаг взе две чаши,едната е с уиски,другата с вино и излезе на балкона. Следвам го и шумно вдишвам от нощния въздух. Тази вечер е спокойно и тихо. Бих останала тук за цялата вечер,но ако бях сама. Омуртаг ме напряга. Трудно е да разгадая следващите му ходове.
Подаде ми чашата и се подпря на парапета. Отпивам от виното,в същото време,когато и той го прави. Двамата се поглеждаме в очите,но така и не разбирам какво е намислил. А без ясен план,Омуртаг нямаше да ме извика в апартамента си.
След дълги минути на тишина,аз вече съм пресушила виното. И колкото да ми е неудобно,все пак съм в неговия дом,влизам в кухнята и наливам още в чашата. Все още Омуртаг е с гръб към мен и се взира в небето обсипано с ярки звезди. На фона на тъмните нюанси и съвсем слабото осветление идващо от нощната лампа до дивана,той перфектно съвпада с пейзажа. Косата му е непокорна. Гърбът му е широк и изправен. Дупето и краката му са впити в панталона,добре прилягайки по кожата му. Наслаждавам се на магнетизма на този мъж. Излъчва гордост,напереност и сила.
Колко ли ще е грешно да застана зад него и да прокарам пръстите си по местата,където опъва ризата? Какво наказание ще последва?
Докато отпивам от мекия вкус на виното,бавно пристъпвам към Омуртаг. Той знае,че се връщам,щом завъртя глава надясно,предоставяйки ми гледка на челюстта си и съвършения му профил. Ако бях художник,щях да седна пред статива с молив в ръка и да нарисувам всеки потрепващ мускул. Влечението ми към Омуртаг се задълбочава и това ме съсипва. Не искам да имам чувства към брата на насилника си. Този,който ми показа пръста на Лен. Този,който се държи с мен,сякаш не съм обикновена жена,а кукла на конци.
И сред всичките истини, идва и друго прозрение в съзнанието ми. Аз се съгласих на това. Да бъда същата кукла на конци. Да вляза в леговището му и да го съблазнявам всеки път,когато ми се отдаде възможност. Хората казват,че сами си ковем съдбата,но не е точно така. Не съм предизвикала съдбата да бъда изнасилвана почти всяка вечер. Не съм направила нищо на никого. Живях прост живот като всички момичета на осемнадесет години. Макар и да се съгласих да вляза в живота на Омуртаг,аз търсих пролука към свободата си. Да видя родителите си. Да продължа да уча. Да открия някого,който ще ме боготвори като принцеса.
На пръв поглед това са безобидни мечти. Но тези същите безобидни мечти ми се струват трудно постижими. Просто трябва да се боря. Нищо не ми коства да пробвам. Ако ще това да бъде последното,което ще направя.
Изпивам на екс виното и оставам чашата на парапета. Главата ми е леко замаяна от двете чаши,които бързо изпих,но все още знам какво правя. Спирам зад Омуртаг и бавно плъзвам ръцете си по гърба му. Очаквах да се напрегне,но е отпуснат и спокоен. Продължавам да го докосвам,но ми се ще да съблече ризата и да разгледам белезите.
Сякаш чул мислите ми,Омуртаг остави чашата и започна да откопчава всяко копче. Свали я от раменете си и уви ризата около ръката си. С много леко докосване минавам през грапавите белези.
-Как?
-Пожар. - цялата се вкаменявам от ужас. През свободното си време, Ваньо гледаше филми свързани с пожарникари. Мислих си,че това е било мечтата му,но сега не съм много убедена. Филмът,който гледаше всяка седмица е “Без изход: Срещу пламъците”. Много добре помня за какво се разказваше. Филмът е по действителен случай. Група от противопожарна служба е изпратена да се бори с горски пожар. В резултат, на което загиват деветнадесет души от общо 20-те члена. -Какво знаеш,Ина? - Омуртаг ме усети.
-Нищо не знам!
-Правилно! Нищо не знаеш. Но за разлика от брат ми, аз ще ти кажа. - Омуртаг се обърна и сведе поглед към лицето ми. -Родителите ни починаха вследствие на умишлен пожар. Аз и Ваньо бяхме там и видяхме телата им. Изгорели са ги живи в леглото. -закривам устата с ръка, изненадана от чутото. Вярно,Ваньо никога не е говорил за родителите си,но не съм си мислила,че точно така са загубили живота си. Това е травма за две деца. - Брат ми не искаше да си тръгва. Искаше да умре с тях. -очите ми се разширяват. -Докато го убеждавах,че живота е пред нас и трябва да излезем от къщата, тавана се срути върху мен. - свалям ръката си от устата и със същата докосвам набразденото рамо.
-Кой го е направил? - вече не го докосвам с пръсти,а с цяла длан като внимавам за марлята. Не ме е гнус,това са белези от миналото му. Всяка една жена,трябва да мисли,че не загрозява кожата му,а напротив,прави я още по-красива.
-Може би ти ще ми помогнеш да разбера. -ръката ми замръзна.
-Защо аз?
-Защото ти си живяла с него. -сега осъзнавам защо ме искаше тук. Да ме разпитва за брат си.
-Не знам нищо за смъртта на родителите ти. -току-що научих как са починали. Защо си мисли,че знам всичко? Трябва ми още вино. Струва ми се,че тепърва се започва. Грабвам чашата от парапета и отново влизам в кухнята. Омуртаг е точно зад мен и издишва във врата ми.
-Кой те изпрати,Ина? - отпивам дълга глътка и затварям очи. Знаех,че ще дойде и този момент. Ще иска да узнае за Маламир. А толкова много ме е страх. Ако му кажа,ще се разяри война. Вече се опитаха да ни убият. Въпрос на време е да го направят пак. Омуртаг не говори за случилото се. Нито за съобщението,което му изпратиха в болницата. Намисля нещо и не знам до колко мога да му имам доверие.
-Моля те! - отпускам главата си на рамото му и пъшкам от пръстите,които бавно повдигат тениската ми за работа.
-Защо ми се молиш?
-Не ме карай да го казвам. - Омуртаг увива ризата си около врата ми и грубо ме бутна към плота. Изписквам заради плесницата по дупето си и рязкото придърпване към горещото му тяло. Бързите му движения замайват още повече главата ми.
-Кажи ми име! - ловките му пръсти откопчават копчето на дънките и дърпат ципа. -Кажи го! - ръката му влезе под бельото ми и едва не изпищявам от леката плесница там.
-Ще сме на прицел. - с един от пръстите си мина през срамните ми устни и след две потърквания,се плъзна във вагината. Стонът ми е тих,едва доловим.
-Ще си под моя закрила. - въртя дупето си и така сама задвижвам пръста му.
-Искам да видя родителите си. - Омуртаг отново ме блъсна към плота,хващайки двата края на ризата като юзди.
-Изключено. -нова плесница по дупето ми. Нови усещания,които ме удрят по клитора.
-Не е честно! - опитвам се да се обърна,но силно дърпа ризата си и врата ми е изпънат до крайност. -Имам нужда да знам,че са добре.
-Твърде рисковано. - свали дънките ми малко под бузите на дупето ми и на голо плесницата беше по-скоро възбуждаща,отколкото болезнена.
-Майната ти. -в отговор,откопчава с една ръка сутиена ми и издърпва тениската до врата ми като я изтиква под ризата си за да не падне.
-Внимавай! - предупреждението в ухото ми би трябвало да ме сплаши и да си меря приказките,но такава гореща вълна ме облива,че издавам дупето си към него.
-Кажи го! - гласът му е пропит с доза веселие.
-Не! - колкото и да се инатя и всичко това изглежда като една лесна игра,той ще ме пречупи и ще ме накара насила да го кажа. Кой знае какъв е неговия подход за мъчение. Подходът на брат му беше мъчително болезнен и последващата плесница по дупето ми на мига ме връща назад в миналото.
-Съблечи се и застани пред стената. - смъквам роклята си от раменете и бавно пристъпвам към стената. Цялата треперя,но няма да му позволя да ме пречупи. -След всеки удар,ще крещиш…Аз съм курвата на Ваньо. -съскам при първия удар с ръката му по дупето ми. -Не те чувам,курво!
-Аз съм курвата на Ваньо. -затварям очи при поредния удар.-Аз съм курвата на Ваньо. - пищя и коленете ми поддават. -Аз съм курвата на Ваньо. -още един писък,още един удар. -Аз съм курвата на Ваньо.
-Ина! - плача с глас и Омуртаг веднага пусна ризата си.
-Накажи ме! Аз съм една лъжкиня. Исках свободата си и за това се съгласих. Не исках…..аз…не исках да ровя в живота ти. - поглеждам го със сълзи на очи. - Ти си прикрит и не знам нищо за теб. Така и нищо не съм му казала. - пак се завъртам,нека да приключи с това,което е започнал. Изтърпях наказанията на Ваньо,ще изтърпя и неговите. - Ако мислиш,че го заслужавам. Продължавай! - Омуртаг не прави нищо. Само чувам тежкото му дишане. -Давай! Удари ме! - подтиквам го аз. Вместо да ме удари,той се отдръпна и излезе на балкона.
Трябваха ми няколко секунди да осъзная какво му наговорих и как се опитах да го насърча да бъде същия като брат си. Избърсвам сълзите и изхлузвам тениската през глава. Свалям сутиена и дънките си и поглеждам към Омуртаг. Той ме наблюдава от разстояние. Не смее да дойде при мен. Дава ми време. И за това съм му благодарна. Никой друг няма да ме разбере,както той го прави. Никой друг няма да се съобрази,както той го прави. Никой друг не ме е карал да изпитам толкова много чувства и емоции,както той го прави.
-Ще ти кажа името му, но при едно условие…-пристъпвам към него,виждайки да обхожда голото ми тяло със зелените си очи. - Искам защита, както и да живея при теб.
-Това са две условия. - поглеждам към малката маса и двата стола в ъгъла.
-Две условия,но касае моят живот. -издърпвам единия стол до средата на балкона. Оглеждам се за момент,проверявайки дали може да ни видят,но навсякъде е тъмно и безлюдно.
-Съгласен съм!
-Преди или след това,което предстои. -Омуртаг сяда на стола и ме хваща за ръката за да се приближа.
-Какво предстои?- сядам в скута му и го прегръщам през врата.
-Предстои да разберем. - Омуртаг издърпа ластика от косата ми и ме целуна. Напрежението в мускулите ми се отпускат и идва ред на желанието. Аз вече не играя,няма и за какво. Надявам се да не ме е излъгал и да ме предпази от скорошни последствия,а знам,че ще има такива. На Маламир няма да му хареса решението ми. Писна ми да бъда като изтривалка за всички. А и не мога да пренебрегна катастрофата и съобщението. Първо ме въвличат в това,а сега искат да настроят Омуртаг срещу мен. Каква е смисъла? Каква е целта им?
-Влез в мен! - молбата се отрони от устата ми и предизвика в мен миг на вълнение. Аз съм невежа в секса и го смятах за нещо отвратително. Уверих се,че може да се усеща по друг начин. -Моля те! - завъртам езика си около неговия и несръчно откопчавам копчето на панталона му. За първи път изпитвам желанието да докосна пенис. Той е толкова твърд и топъл,че нетърпеливо се надигам и плъзвам главичката между срамните ми устни. Омуртаг изръмжа,когато пениса му лека полека ме разтяга. Откъсвам се от устните му и отмятам глава назад от съвършената пълнота. -Ох! - обхвана едната гърда и облиза зърното на другата. Подозирам,че усеща под пръстите си белезите и знам,че скоро ще повдигне въпроса за това,но сега смятам да пренебрегна кошмарите с Ваньо,да пренебрегна белезите от миналото и да се насладя на момента. Повдигам се и тежко се спускам върху него. Омуртаг леко се смъкна от стола, събра косата ми,стисна я на върха на главата ми и повдигна дупето си толкова рязко,че изпищявам. Последващите няколко тласъка буквално ме карат да не мога да затворя устата си. Няма болка,има само удоволствие. И това е най-важното. Копнея болката да спре. Силно съм се вкопчила в него и не искам да ме пуска. Намирам го за утеха,а не трябва. Не съм сигурна,че и той няма да ми забие нож в гърба.
Стискам го за раменете,когато ме повдигна и ме остави на стола на колене. Отмести косата от гърба ми и със здрав захват пръстите му се впиват в тила ми. Пъшкам при грубото навлизане в мен. Пъшкам и при грубото излизане. Дразни ме като продължава да го прави. Сякаш чака да му се моля.
-Омуртаг! - с пръсти завъртя главата ми за да го погледна. Очите му горят,челюстта му е здраво стисната и сега се замислям дали не се сдържа и не е напълно себе си. Дали моите изблици го карат да внимава. - Не съм толкова чуплива,за колкото ме мислиш. - взря се известно време в мен,докато не стисна брадичката ми с цяла длан и тялото ми не потрепери от внезапния му тласък. Все още го гледам в очите,все още виждам същия пламък,който изгаря зеницата му,но виждам и нещо друго,има решителност.
Омуртаг се задвижи,правейки бързи и дълбоки тласъци,заради които клепачите ми леко се смъкват,а стоновете ми стават все по-силни. Ръката му слиза и хваща тази,която е до коляното ми. Не очаквах да ме накара да докосна клитора си,а по-малко да пъхне два от пръстите ми за да ме разшири. Движещият му пенис е хлъзгав,когато с лекота те влизат и ме връхлита мигновенен взрив от усещания. Безмълвно отварям уста,продължавайки да го гледам в очите.
-Господи! - главата ми клюмна на една страна,не способна да издържа на неговия поглед. Това е страшно много,но по дяволите, ще съм луда, ако ги извадя. -Не…не спирай! - гласът ми поддава заради топлината,която ме облива като бурна вълна. Още малко и ще свърша.
-Движи ги! - Обхвана челото ми с две ръце,докато аз задвижвам пръстите си,а бедрата му не спират да се удрят в дупето ми. Силно,бързо,неконтролируемо,той се забива толкова яростно,че аз не издържам. Изваждам пръстите си за да се задържа на стола и пищя. Омуртаг също излезе от мен и съм сигурна,че наблюдава гърчещото ми тяло. Пръстите на краката ми изстръпват,а мозъка ми тотално блокира.
Опитвам се да се съвзема,докато ме повдига и оставя ръцете ми на парапета. Добре,че ме придържа. Не съм готова да стъпя на краката си. Това беше върховно.
И все пак трябваше бързо да се върна. Стисна ме за раменете и изпъшка при тласъка,с който ме изпълни. Втори,трети,четвърти и на петия аз го поглеждам. И така го подтиквам да ме прилепи към тялото си и да запуши носа и устата ми. Омуртаг съска в ухото ми,а аз зървам малко пламъче на балкона на Исперих. Той е там,скрит в тъмното и ни наблюдава.
Случва се същото като преди седмица,само че сега аз съм жената и зад мен е Омуртаг.
Дори и той да е там,не мога да се сдържам,както и не мога да се спра,когато отпусна ръката си и стисна гърлото ми. Оставяйки устните си зад ухото ми, от мен се отронва поредица от стонове. Къде по-тихи,къде по-силни.
-Още! - Омуртаг завъртя главата ми и грубо ме целуна. Хапе,дърпа устната и пъха езика си,обикаляйки цялата ми уста. Не ми пречи. Може би и той знае,че Исперих е там. И сега показва на него и на мен къде е мястото ми. Тук,в неговите ръце.
Последният ми стон се слива със силното пъшкане на Омуртаг. Вече е излязъл от мен и нямам идея къде е свършил. Определено не е върху моето тяло. Брат му обичаше да ме цапа със спермата си и то навсякъде. Върху косата ми,върху лицето ми, в устата ми,върху гърдите и най-вече върху клитора. Толкова ме беше гнус,че на бегом влизах в банята. Той естествено ми се присмиваше за това. И на пук на мен,последните две години пълнеше устата ми със сперма.
-Кой е? - много тихо попита Омуртаг. За последно поглеждам към Исперих преди да се завъртя към Омуртаг и да прошепна името му.
-Маламир.
Ина
Утрото настъпи. С това и непоносимо главоболие. След горещата сцена на балкона с Омуртаг, аз изпих още две чаши и отново правихме секс,но този път на леглото му. Аз го чуках,той ме чука,свърших два пъти и заспах на мига. Сега съм гола и макар с болка в главата, чувствам се крайно задоволена. Обръщам глава на другата страна,но съм сама. Омуртаг го няма.
Бавно се надигам от леглото и поглеждам към часовника. Очите ми се разширяват. Часът е 09:50. Мамка му. Трябваше вече да съм на работа.
Защо не ме е събудил?
Вече съм на крака и припам към банята. В апартамента цари тишина,значи съм сама. Ще се изкъпя,но тук нямам дрехи,а вчерашните няма да ги облека. И все пак си удрям един душ с неговия душ гел и се увивам с неговия халат. Излизам от банята и виждам оставен ключ на масата пред дивана. Сигурно е ключа за моя апартамент. Така и не ми дадоха друг след катастрофата. Все някой ме прибира и взема.
Заключвам апартамента на Омуртаг и отключвам моя с другия ключ. Като вляза тук и очите ми оглеждат всеки ъгъл,в търсене на камери. Няма откъде другаде да знае Омуртаг за момента с Исперих,ако не е монтирал някъде камера. Прегледах всяко кътче в спалнята и не открих нищо. Сега съм предпазлива и общо взето гледам да не стоя много тук.
Вземам нова тениска за работа и черен клин. Набързо се обличам и оставам халата на отворената врата на гардероба за да изсъхне. Сресвам разчорлената си коса и я връзвам на опашка. Нямам време да слагам грим,за това директно излизам от вкъщи. В бързината,изтървам два пъти ключа,но накрая успявам да заключа.
В същото време съседната врата се отвори и се показа Исперих. Изглежда много зле. Лицето му е подпухнало,превил се е на две, сякаш изпитва неописуема болка.
-Господи. Добре ли си? - притичвам към него и със загрижено изражение го оглеждам за да разбера къде го боли.
-Бил съм и по-добре.
-Какво е станало? - Исперих влиза в апартамента и решавам да го последвам.
-Нападнаха ме,това е.
-Как така са те нападнали? Какви ги говориш? - вчера не го видях в бара. Бях погълната от работа.
-Няма значение. Тръгвай! Ето ти ключа за колата. -хвърли ми ключовете,сякаш на челото ми изписва,че съм шофьор.
-Не мога да карам. - Исперих наклони глава настрани,гледайки ме с любопитство. - Аз…- приближавам се да му върна ключовете. -...ще ми извикаш ли такси? -Исперих нищо не каза,просто ги взе. -Къде е Омуртаг?
-Има важна среща. -кимам с глава,а вътрешно кипя да разбера каква е тази среща. Надявам се да не е с друга жена.
-М-м…имаш ли нужда от помощ преди да тръгна? - наистина не изглежда добре и сега ми е гузно,че трябва да го оставя.
-Аз да имам нужда от помощ. Помисли ти дали няма да имаш нужда от помощ. - не можах да разбера какво иска да ми каже,затова ще си премълча. Не един път ме е заплашвал с Омуртаг и неговите настроения. Да бъда курвата на шефа му е толкова рисковано,че може и да не остана жива. Бях цяла вечер с Омуртаг и все още съм жива. Няма за какво да се притеснява,а и се чудя защо му пука за мен. Нали съм като тези,с които задоволяват нуждите си. -Таксито е долу. Кола 243. -отблъсквам тези мисли и поглеждам към ръцете му. Държи телефона си,но не това ми прави впечатление,а видимите червени петънца по кокалчетата. Твърде познати са ми за да знам,че е удрял с тези ръце.
-Благодаря! -показва ми приложението,откъдето е извикал таксито,както и номера за да се уверя,че е същия. -Добре! Чао! - излизам от апартамента и бързам да се кача в асансьора.
-Ина! -повика ме Исперих. Бавно се обръщам,виждайки го да ми подава няколко банкноти. Разбира се. Как ще платя на шофьора като нямам пари.
-Благодаря! - отново поглеждам към ръцете му и притеснена се качвам в асансьора. Цялата треперя и е глупаво да изпадам в паника. Но сякаш видях ръцете на Ваньо. Как кокалчетата му почервеняват от ударите,с които е наранявал хората и мен. Ако скоро не изляза навън,ще повърна. Вратите се отварят и с препъване излизам на въздух. Не мога да го спра и се скривам зад ъгъла. След всеки спазъм,аз едва не падам на колене.
-Ще ми говориш ли друг път така? - поредният удар по лицето ме връхлита толкова силна болка,че се закашлям.
-Не! Моля те,спри!
-Сега ми се молиш. А преди малко се правеше на интересна. -ритна ме в ребрата,карайки ме отново да се закашлям. -Боклук. - изплю се върху лицето ми и излезе от стаята с гръм и трясък.
Всички онези ужасяващи спомени се появяват в различни моменти през деня. Боря се да ги прогоня,но никога не успявам. Шестте месеца,в които аз бях изолирана от света, често го сънувах,често си представях,че е при мен и ще ме нарани. И сега не е по различно. Това е като неизличима болест.
Стискам ключовете в ръката си и излизам на яркото слънце. С това ужасно главоболие и пристъпа на гадене,едва успявам да се кача на таксито. Не погледнах номера,но няма кой друг да чака,освен мен. Казвам адреса на клуба и шофьора потегли. Боже,толкова ми е лошо. Коремът ми се бунтува при всяко подскачане и ми идва отново да повърна. Закривам устата си с ръка и таксито спира до една червена кооперация. Тъкмо да го попитам защо спряхме и от същата сграда излиза Маламир. Кръвта се оттича от лицето ми при погледа,който ми хвърля. Не!
Отварям вратата на таксито и побягвам към магазините отсреща,но още не съм пробягала и десет метра и той ме хваща.
-Не! Пусни ме! - крещя аз,мятайки се в ръцете му. -Не! - грубо ме вкара в таксито и запуши устата ми за да не крещя. Но мога да се боря и го правя. Удрям го с ръка по лицето,но това,което последва ме шокира. Заби игла във врата ми.
-Време е да разчистим сметките си. - прошепна той в ухото ми. Опитвам се да помръдна крайниците си,безуспешно. Той ме е парализирал. - Време е да изплюеш камъчето.
Омуртаг
-Какво мислиш? - вземам папката озаглавена с името Ганимир Липов. Това лъжливо копеле. Освен,че се опита да ме прецака,а и държи пристанище Варна. Искал е да се докопа до кораба ми и да го превземе,когато най-малко очаквам. Не мога да рискувам скрития си бизнес,заради това,че има дълбоки връзки навсякъде. Щом от сега се опитва да ме метне,значи няма да ми помогне в откриването на убиеца на брат ми.
В досието му липсва тази информация и се чудя как Крум се е добрал до нея.
-Този не е лоялен. Ще те предаде без да му мигне окото. - Крум кимна и погледна към близнаците,които неспокойно кражат около нас.
-Сплашете го до толкова,че никога повече да не ме търси. -Те само това чакат. Излизат от стаята с животинско ръмжене.
Откакто дойдох в бърлогата на Крум, изглежда така,сякаш обмисля най-голямата сделка в живота си. Мисля,че ме е избрал не само заради това,което изтъкна вчера,а заради нещо друго. Твърде много се влияе от моето мнение. Можеше да запази Липов като съюзник. Той има повече връзки и от страх за живота си,щеше да поддържа всички зони,които Крум му е дал. - Задава се нещо голямо. -започна Крум с напълно делови тон. - След смъртта на брат ти…- веднага се напрягам. -...някой е имал за цел да превземе всичко на Ваньо Тунчев. Липов е мажоретка и дърпат конците му. Има някой друг над него. Играта е опасна. Напреварват се да разберат за тайните на брат ти. -намръщвам се от това,което чувам. - Сега кражат около кораба ти. Защитата ти е голяма. С моя помощ ще я подсилим, но смъртта ти е по-добрия вариант за тях,за да могат властите да имат причина да го превземат. Моята част е да потуля тази война,която е на прага ни. Нито близнаците,нито жените ни са доволни,но не мога да оставя всичко това да се издигне на пиедестала.- свивам устни и гневно се изправям от стола. Няма да питам откъде знае за всичко това. Защото има много голяма логика в разсъжденията му. Ако ме убият, братовчед ми ще поеме контрола,но той не е готов да се сблъска с такъв тип хора. Все още не знам с какво са свързани документите,които усилено търсят от брат ми. -И нещо друго…. -вдигам поглед към Крум. - …има картица между твоите хора.
-Ина,но я следя. - Крум изправи гръб.
-Сигурен ли си? - съмнява се,но Ина вече не е заплаха.
-Да,напълно. - поглеждам към папките и има една обърната, от страната на Крум. -Имаш ли някакви подозрения,кой може да дърпа конците?- Крум потупа с пръсти брадичката си и погледна към обърната папка.
-Близнаците откриха нещо…-Крум повдигна поглед. -...Познаваш ли човек с прякора “Ангелско лице”? - сядам срещу него и за известно време се замислям.
-Не!
-И ние не можем да открием нищо. Хората свеждат глави и мълчат.
-Какво трябва да направя?
-Всички от Имението са мъртви. И все пак разрови се и разбери дали някой е живял години с Ваньо Тунчев. -Единственият останал жив сред всички е Ина Станкова. Снощи успях да разбера кой я е пуснал да кръжи наоколо. И сега мога само да пусна мухата и Крум да клъвне.
-Дадено! -повдигам пръста си. -Маламир Клисаров ….
-....е син на Милко Клисаров. Огромната грешка на баща ти. Да бъде партньор с политик. Много малко хора знаят за това. Със сигурност са ти казали друго име и със сигурност е вписан с друго име за да не разбереш за игрите им. - обръщам глава към твърдия мъжки глас. Мъжът е със стилен светло сив костюм, с изражение готов да води преговори или може би има нещо друго,за което не е споменавал Крум. Може би той е в обърнатата папка на бюрото на Крум. Охранителите му остават пред вратата и те като близнаците изглеждат кръвожадни. Единият е гологлав,облечен с камуфлажни дрехи,а другият е с дълга коса до раменете и коварен поглед насочен към мен. - Намерете шибаните документи и ми ги предайте. Ще ги попилея в съда. - подозренията ми кой може да е този мъж се потвърждават с думите му. Не очаквах да се познават с Крум Вълев.
-Знаеш риска,нали? Чакаш и дете.
-Точно заради нероденото ми дете съм тук. Много време бяхме скрити съюзници,Крум. - мъжът остави чантата тип куфарче на масата. Отвори я и извади няколко листи,подавайки ги на Крум.
-Но си заслужаваше. Никой не заподозря,че имам дълбоки връзки в Адвокатската колегия. Не заподозряха откъде имам информацията за всеки един от предните членове на Съвета. -Крум е горд с това и го разбирам. Той пое инициативата да следи положението по улиците. Рискува живота си,рискува живота на близнаците,както и на жените им. Имаше мир,докато не убиха брат ми и не се разбра за скритите документи.
-Спазвам уговорката,но се надявам и ти да спазиш своята. -Крум изглежда засегнат.
-Кога не съм спазвал уговорка с теб? Знам,че сега ти е трудно с Милошевич и бандата му,но не мога да тръгна след него. Ще навлезе в наши води и после няма изплуване. А убийството му няма да доведе до нищо добро,освен да станем врагове на Сърбите. - мъжът го погледна и рязко кимна с глава. -Ще пазя Елена,така както се разбрахме. Само я изпрати при мен. -зад нас се чу силно ръмжене, знаейки ,че близнаците са се върнали,но не,това са главорезите на Самуил Карамазов. Убитото му семейство го накара да се превърне в това,което е. Скрит мафиот. Показва се,когато иска. Действа,когато може. И сключва сделки с хора,които най-малко подозираш,че има нещо общо. Изненадан съм,че са крили съюзничеството си. Това е един коз,който другите няма да го мислят за важен,а дефакто това е първичен удар от страна на Крум.
Самуил ме погледна със сиво-сините си очи и ми подаде една малка папка.
-Огледай хората си. Има подозрителни лица. - не я отварям. Ще го направя,когато съм сам.
-Открили кой е “Ангелско лице”? - попита Крум с надежда в очите.
-Подвизава се под различни имена. -Крум обърна папката пред себе си,същата,за която се чудих защо я крие.
-Радостин Филев. -отвори папката и я показа на Самуил,но той само поклати глава.
-Не е този. Твърде е съвършен.
-И съвършените крият нещо за себе си.
-Тук си прав,но не и Радостин. Вече моите хора го провериха.
-Шефе,някой идва. - каза един от главорезите на Самуил. Крум пристъпи към вратата,карайки ги да се отдръпнат. През това време Самуил прибра всички документи,включително и папката за Радостин. От предния джоб на чантата, извади черна маска и я нахлузи върху главата си. Не е било шега,че се крият като съюзници. Могат да се възползват от този факт.
Мястото е скрито. Почти е невъзможно човек да го открие. Но платените хора са твърде смели за да го повярваме.
Скачам от стола,когато чувам Крум да се провиква.
-Георги, доведи ми го жив! - след малко влиза близнака с нож в ръка,насочен към гърлото на мъжа. Той е с маска и не може да му се види лицето,но това скоро ще се промени. Крум действа. Свали маската и тъмните очи на мъжа се спират на мен.
-Кучката ти е заловена.
Омуртаг
Да пусна целият си гняв поражда в мен сила,която не мислих,че притежавам. От кокалчетата ми капе кръв,но това още повече ме зарежда. Удар след удар,звяра,който криех от години,вече го пуснах на свобода. Да,аз съм тих на улицата. Не създавам проблеми,стига да не ме предизвикат. Крум ме разгада,но досега никой друг не се осмелява да го направи. Властта го подчини и колкото да не ми се иска да знае почти всичко за мен, трябва ми съюзник. Затова донякъде мога да му се доверя. Разбира се,не напълно. Не знаеш кой ще те предаде. Собственият ми брат ме предаде. Остави ме. И вместо да бъдем сюзници и братя по кръв,той реши сам да властва. Да поеме бизнеса на баща ни и да парадира с това.
Оставих го. Не се месих. Не правих нищо друго,освен да го мисля за мъртъв. Така все някакси се справях. Свикнал със самотата и да вярвам на себе си. Не допусках никого. Не и изцяло. Сега моят звяр надделява над всички мисли и мога да продължа. Жертвите ми ги убивам с огън,както дракон отваря устата си и избълва своето оръжие. Изпепелявайки всички пред очите си,аз се чувствам точно такъв.
Оголвам зъби и още един път замахвам. Главата му се наклони на една страна,неспособен да я изправи и да ме погледне в очите. Маламир я държи и този тук е доказателството за това,че през цялото време ме е следял. Изчакал е удобен момент за да я хване и сега още повече се ядосвам на Исперих. Казах му да я придружи до клуба. Толкова ли е слаб,че да не може да се справи с мъж като Маламир? Напоследък се държи странно. Вече си мисля дали не е започнал пак. Дали
решението ми,което взех, не беше сигурен риск.
Момче на осемнадесет години,наркоман и крадец,с майка наркозависима и баща пияница,аз го прибрах. Знаех,че ще е труден път,но не и невъзможен. Изпратих го в клиника за да се изчисти. Плащах в повече за да ме информират за всичко свързано с него. На два пъти се опита да избяга,макар да ми обеща,че ще се промени. След шестия месец показа добри резултати и след още шест,той беше друг човек.
Хората са казали,никога не се доверявай на наркозависим. Те са непредвидим. Готови да жертват всичко за дозата си. Дадох му дом,храна,дрехи и пари. Две години ме лъга,че не взема. Хванах го. Изяде повече удари,отколкото ми се искаше. Но така се научи,никога повече да не ме лъже. И,ако сега разбера,че ме е лъгал,докато аз дадох всичко за да не опропости живота си,ще изяде не само няколко удара по лицето си. Ще усети гнева ми,както този мъж сега го усеща.
Макар и болката при свиването на ръцете,аз все още изпитвам жаждата да убивам. Не съм го правил от месеци и вече ми се е насъбрало.
Хващам го за косата и приближавам лицето си към неговото. Очите му са подути,устната разцепена и тече кръв.
-Къде е той? - вместо да ме моли да спра,както всички останали това са правили,той се усмихва.
-Яд те е,нали? Той ще е пръв. Ще разбере къде са скритите документи. -изваждам запалката то джоба и рязко я отварям пред очите му. Той погледна към нея и усмивката му замръкна. Страх го е от огъня. Всеки нормален човек ще го е страх от огъня. След като бях белязан от тази стихия,аз вече не се страхувам. Преодолявам болката и мога да оставя пламъчето от запалката да нагрее ръката ми. Приемам го като игра,а не като заплаха.
-Ще те изгоря жив. - научен е да не показва страх,щом възвърна дръзкото си изражение.
-Истината боли. Но ще ти кажа още една. В тези документи ще открият всичко нужно за да те съсипят. Скритият ти бизнес,ще бъде показан пред цяла България. Тогава този пламък,ще те изгори и ще оставиш само една следа. Следа от пепелта на изгнилото ти тяло.
Изправям се и пукам врата си. Моята любима играчка е в ръцете ми,но не тръгвам никъде с още една. Във вътрешния джоб на сакото си изваждам малка горелка за случаи като този. Само като пускам пламъка и ентусиазма ми достигна връхна точка. Ясно е,че няма да ми каже къде е той. Дошъл е да хвърли едно зрънце за да се поддам на гнева. И Успя. Разпали всичко в мен и търся как да се успокоя.
Поглеждам към близнаците в края на помещението и много бавно се обръщам към този идиот.
Пускам горелката и първата жертва са очите му. Мъжът започна да крещи,а аз само задържам главата на място и продължавам да се наслаждавам. Белезите по гърба и рамото сякаш потрепват от мисълта да го направя. Писъците му са остри. Агонията го поглъща. Тялото му неудържимо трепери,знак,че скоро всичко ще приключи.
Пламъкът разяжда кожата и мирисът става все по-осезаем. Гневът ми лека полека утихва. Гърчещото му тяло спира и главата му клюмва. Той е мъртъв. Гласът му не пробива ушите ми по онзи ужасен начин. Сега тишината е приятна.
Изправям гръб и поглеждам през рамо. Всички са там и ме наблюдават. Сякаш чакат някакъв знак. Но аз не правя нищо. Просто се гледаме. Тихият Омуртаг пусна звяра и вече знаят на какво съм способен. Но не виждам изненада,страх и заплаха в очите им. Може да съм всякакъв,но не съм предател и те това го знаят. Вече се договорихме и ще спазя обещанието си,но когато някой ме настъпи,отвръщам без да се замислям кой е.
Ина
Всичко е като в мъгла. Връхлитат ме различни спомени. Няколко са от детството. Когато бях с родителите си и обичах да ходя на море. Бях влюбена във всичко,което ми се предоставя и го ценях. Радвах се на всеки един момент и не исках да свършва. Но всяко хубаво нещо си има своя край. А моят край приключи на завършването. След хубавите и незабравими моменти, живота ми се превърна в ад. Сещах се,губих съзнание и отново преживявах всичко. Виках,крещях,ритах и се извивах,но никой не ме спря. Не ми казаха,че всичко е наред. Това е само кошмар. Уморена и наранена,аз се престраших да отворя очи и да се срещна с реалността. Сякаш досега я избягвах. Сякаш не исках да се връщам.
Аз съм в Имението. Всичко ми е до болка познато. Кремавите стени,гардероба от дясната страна,там където са всички мои дрехи. Той е отворен и ги виждам. Белият таван,който мразих да гледам всеки път,когато Ваньо ме чукаше. Масата с огледалото и всички гримове са още там. Ненавиждах образа в огледалото. Там срещах една различна Ина,не тази,която помня при завършването. Бях усмихната,без кръгове под очите,без изпито и бледо лице. Рядко ме удряше по лицето и подозирах защо. Заради другите,които бяха в Имението. Но те не бяха глупави. Знаеха какво се случва зад затворените врати. Те ме чуваха. В началото не можах да изтърпя болката,после свикнах и бях мълчалива.
И сега като лежа на същото легло,аз буквално изпадам в паника,сякаш той ще се появи и ще продължи да ме измъчва.
-Събуди се. - като чух мъжкият глас наистина си помислих,че е той,но не беше. Този глас принадлежи на Маламир. Човекът,който ме излъга за името и ме внедри при този,който не виждам злото. То е пред очите ми. Макар да е красив и харизматичен,нещо вътре в него ме отблъсква.
-Защо съм тук? - сядам на леглото и правя гримаса заради познатия допир на олекотената завивка.
-Да си спомниш къде си била и да кажеш истината. - рязко вдигам поглед към този бездушен човек. Спаси ме от един изрод,а той не е по-различен от него.
- Каква истина?. Вече казах каквото знам. -Маламир пристъпи към мен и постави ръката си до бедрото ми. Твърде близо за да ми хареса. Вече не знам дали мога да му имам каквото и да е доверие.
-Не си! Ти си лъжкиня.
-За разлика от теб,аз не заключвам хората в стаи за да остана сама със себе си.
-Това трябваше да ти помогне. Да прочистиш аурата си. -Мръсен кучи син.
-Да прочистя аурата си? - усещам как гнева ме превзема. -Седем години търпях това чудовище и реши да ми причиниш същото. Заключи ме като животно. Уж да се обучавам. Да следвам някакви протоколи,а не се замисли,че аз съм живо същество. -тонът ми пробива дупки по стените. Никога досега не съм говорила по този начин. Не исках да се връщам назад,но той ме предизвиква да го правя.
-Ти си психично нестабилна. Затова беше и заключена.
-Повярва на някаква луда,която идваше да ме убеждава,че ако говоря за всичките шибани вечери,в които бях или изнасилена или бита,ще преодолея миналото. На това ли му викаш психично нестабилна? - вече не седя на леглото. Изправена съм и напълно готова да излея гнева си върху него.
-Погледни се! - Маламир ме бутна към стената и ме приклещи. -Той те биеше,защото незнаеш кога да си затвориш устата. -вдигам ръка за да го ударя,но я стисна до болка. Не показвам колко ме боли. Той ще се наслади на това. - Така е по-добре. Когато си тиха,си по-красива. - прииска ми се да се изплюя върху лицето ми,но съм изтърпявала още по-гадни и вулгарни неща. -Нека да се разходим.
-Не искам! - твърдо заявявам аз. Маламир ме стисна за китката и на сила ме накара да вървя. -Не ме принуждавай! Ще те нараня. - в това съм напълно сигурна. Моят живот е едно непрестанно насилие. -Сега…- вече сме в коридора и отново неканени спомени се появяват пред очите ми.
-Ваньо,моля те! - лазя по коридора и се опитвам да предолея болката. Този път прекали. Гърдите ми са в кръв и знам,че по пода оставам следи. -Ще бъда послушна.
-Така казваш всеки път. Виждаш ли какво става,когато ми откажеш? -досега съм изтърпявала всеки удар по лицето,по главата,по тялото,но да ме завърже на леглото и да вземе нож от кухнята за да нареже гърдите ми,беше най-болезненото от всичко. -Виждаш ли? - крещи той,стискайки косата ми за да го погледна. Виждам най-голямото зло на света.
Сълзи мокрят очите ми,но не ги пускам да паднат. Писна ми да бъда слаба. Писна ми да съм затворена в балон от кошмари. Искам да продължа напред и да се боря. Затова смело пристъпвам към отворените врати. Отхвърлям всеки един спомен. Пренебрегвам и кръвта,която е по пода и стените. Не знам какво се опитва да направи,но тогава мразих Имението,сега го чувствам като гробница. Ясно ми е какво е станало с персонала и хората,които работиха за Ваньо. Не всички бяха след мен в онази вечер. И като знам,че Лен е един от тях и ми се гади.
Влизам и излизам от всяка стая. Мълча и се чудя какво трябва да кажа или направя. Всичко,което иска и търси са документите,които Ваньо ги криеше с живота си. Може да съм била една курва за Ваньо,но и аз имам очи и уши.
-Къде са? - преминахме по същество.
-Нямам идея за какво говориш. - влизам в кабинета на Ваньо и поглеждам към етажерката с наредени книги,по-стари и от мен. Съмнявам се някога Ваньо да е чел,но какво ли знам аз за живота му. Нали трябва да пазя в тайна всичко,което правеше и всичко,което притежаваше.
-Надявам се да помислиш пак и да ми дадеш различен отговор от този. -обръщам се и силно изпищявам,когато виждам кой стои на прага.
-Как..как…защо? - гласът ми прескача,а сърцето ми ускорява ритъм. Не може да е истина. Не може да е предател. Не може той да е писал на огледалото в банята ми. Омуртаг му се довери.
-Исперих!
Край на Първа Част!
Wir benötigen Ihre Zustimmung zum Laden der Übersetzungen
Wir nutzen einen Drittanbieter-Service, um den Inhalt der Website zu übersetzen, der möglicherweise Daten über Ihre Aktivitäten sammelt. Bitte überprüfen Sie die Details in der Datenschutzerklärung und akzeptieren Sie den Dienst, um die Übersetzungen zu sehen.