Ина
Страхът се пропуква във всяка пора и миризмата във въздуха става все по-осезаема. Хленченето,което се изтръгва от мен прави нещата такива каквито никога не съм си мислила ,че ще бъдат. От жената,която реши да направи най-голямата крачка в живота си. Да избягам от чудовището.
Годините на насилие ме научиха да избера правилният момент. Точно,когато кучетата са вързани и той спи.
Имах много възможности за бягство,но смелостта ми беше много далеч от сега. Тази вечер използвах всичките си сили,на които съм способна. Плана ми беше прост,но опасен. Факта,че Лен ми помогна да го направя е безспорен. Може би заради това,че е на годините на баща ми и ме чувства като своя дъщеря. Или всичко опира в основата. Съжалението. Колко пъти ме е виждал в състояние на безпомощност. Колко пъти е чувал и най-простите викове и риданията след това.
Никой нищо не направи. Не очаквах нещо друго. Те са твърде лоялни към Него. Твърде страхливи да рискуват живота си и да помогнат на едно момиче от бедно семейство.
Но Лен се съгласи. Сякаш твърде бързо и подозрително,но сега съм навън без кучетата,без той да е по петите ми. Сърцето ми ще изскочи,краката ми треперят,но като знам,че това е единствения ми шанс,няма да го пропилея. Макар шанса ми да е минимален и вече може да са усетили липсата ми,аз няма да спра.
Навън е пълен мрак,уличните лампи не светят и знам защо. Той настояваше да е така. Контролира го,така както мен контролираше и то с лекота.
Дишането ми се учестява и умората стяга мускулите по тялото ми. Трябва да си почина,да се скрия между дърветата и да продължа към гората. Имението му е далеч от града и е разбираемо защо го купи преди години. Заради мен. Да не мога да избягам. Да не отида до града и да поискам помощ.
Забавям темпо и много пъти си поемам дълбоко въздух. Имам чувството,че сърцето ми ще изскочи от гърдите и ще умра тук. На няколко пъти съм била на прага на смъртта. И бях готова да я приема,само за да спра съществуването на жалкия си живот.
Никога не съм си мислила,че това ще бъде бъдещето ми. В непрестанно насилие и борба за въздух.
Израснах в бедно,но добро семейство. Родителите ми ме възпитаха по всевъзможно най-добрия начин. Стараят се да ме направят човек,а сега дори не знам дали са живи. Толкова време мина ,че болката от липсата им се вкорени в мен. Помня деня ,в който го помолих да се видя с тях и получих най-силната плесница по лицето си. От тогава аз спрях да искам. Спрях да говоря. Изразявам мъката си по различен начин. С ридания. Това беше най-лесния начин,но и най-ужасяващия. Той мразеше да хленча. Колкото повече ридаех,толкова повече той ме удряше.
Бях неподправена развалина и го осъзнавам,щом стоя в тъмното и мисля откъде да мина. В гората е опасно. Човек не знае какво го очаква,докато по пътя мога да срещна някой от питбулите. Колко е тъжно,когато си на кръстопът и в двете посоки те грузи едно и също.
Не рискувам да навляза надълбоко в гората. Заобикалям дърветата до пътя и се моля на чудо. Поне един път Господ да се смили над мен и никой от тях да не ме е усетил.
Нямам представа колко време е минало,нито имам часовник,нито някога ми е било позволено да притежавам. Само знам,че минава полунощ. Всички се прибират в покоите си,малко преди полунощ и в имението настъпва зловеща тишина.
Винаги ме е било страх от тази тишина. Сякаш по този начин се подготвят за нещо ,което са планирали с дни. Техните ходове са прецизни и знам,че колкото и да ги познавам,те ще ме изненадат,ще ме накарат да се свия в ъгъла и да приема желанието им за власт и сила.
Тялото ми се скова,когато чувам шум да разцепва мрака. Животното се събуди. Те идват.
Колкото да не ми се иска ,навлизам дълбоко в гората. Така няма да ме видят. Не и веднага.
Още не съм прекосила и петдесет метра и падам на земята. Пътят е неравен и усещам леки пробождания по краката си от счупените клони. Снощи имаше буря и това е доказателството,че не може да се мерим с природата.
Мигновени светлини блесват пред очите ми и страха отново се загнездва в ядрата на отчаянието. Толкова познато. Толкова естествено.
-Открийте я! - гласът му е наситен с познат до болка гняв. Имах надеждата да не ме усети в близките часове. Алкохолът ще го събори и ще имам възможността да се отдалеча много повече от имението. -Кучка! - Тялото ми потръпва от този вик. -Ще те убия! - изведнъж усещам как възела е заседнал в гърлото ми. -Пуснете кучетата! - чувам ясното ръмжене на питбулите и стъпките на хората му под падналите листа.
Отново се затичвам и колкото повече се приближават толкова повече сълзи замъгляват очите ми. Моят план не проработи. Кучетата познават миризмата ми и знам,че ще ме хванат. Въпрос на време е да го направят. И все пак аз няма да се откажа.
В секундата,в която аз отново падам на земята,се изправям готова да продължа с бягството. Нищо не е невъзможно на този свят. Остана ми само вярата. Трябва да променя живота си и това е първата стъпка от моята промяна.
Затаявам дъх и се скривам зад едно дърво. Тихо е и това ме притеснява. Не чувам стъпките им,нито ръмженето на кучетата. Невъзможно е да са се отказали. Той никога не се отказва. Гони плячката си до край,ако ще да коства живота си.
Свличам се на земята и се заслушвам за всяка тяхна стъпка. След толкова много години се научих да бъда предпазлива. Сега,ако тръгна ,може да ме усетят по стъпките. Щом те са спрели,значи трябва и аз да го направя.
След малко в ляво се чува някакъв лек звук. Не мога да определя от какво е,само мога да продължа да се крия. Страхът отново ме обзема и сърцето ми лудо бие между гърдите. Ако сега се предам,с мен е свършено. Много бавно присвивам крака си за да спра изтръпването заради позата и това действие беше най-голямата ми грешка.
Толкова бързо всичко се случи,че се отзовах по лице на земята и с раздираща болка в рамото. Изкрещявам и се опитвам да не мърдам за да не разкъса плътта ми. Питбулът ме е стиснал в хватката си и добре,че беше един от охранителите за да го спре.
-Ставай! - кучето е на половин метър от мен с отворени челюсти и ръмжи насреща. Със силно пъшкане се изправям и докосвам рамото си. Кръвта е напоила блузата ми,както и пръстите ,с които проверих колко надълбоко ме е захапало. -Върви! - кучето започна да лае и нищо друго не мога да направя,освен да тръгна към пътя.
Знам какво ме чака и по-добре да умра,отколкото да се върна при Него.
-Убий ме! - казвам аз с пресипнал глас. Мъжът не обърна внимание на думите ми. Върви зад мен и ме подканва чрез кучето да не забавям крачка. - Извади оръжието си и ме застреляй! - този път съм по-настоятелна,но и в това няма полза. Само шефа им решава съдбата ми. Никой друг. -Не! Моля те! - от фаровете на колите виждам разяреното лице на чудовището. Сякаш усеща откъде ще дойдем и гледа в тази посока. -Не!
-Неблагодарна кучка.- само с две крачки ме достигна и с един удар с юмрука си ме повали на земята. Дясната страна на лицето ми пламна от болка. -Ще бягаш,а? - хвана ме за косата и колкото да ми се иска да се съпротивлявам или да крещя,това няма да помогне. Няма никого тук. Само той. -От години гледам мръсния ти задник,а ти реши да бягаш. - силно ме бутна към седалките на джипа. Свивам се в ъгъла и чудовището нареди да потеглим.
-Моля те! - издърпа ме за блузата и толкова силно ме удари в корема,че ми отне въздуха. Хленча и падам пред седалката. -Не! -той отново ме повдига и тъкмо да ме удари се чува пукот от стъкло. Отмествам кичурите коса пред лицето си и изпищявам,когато виждам зейналата му уста и отворените му мъртви очи. Поглеждам към шофьора и изпадам в паника при липсващите ръце върху волана. Джипа наклони на ляво и моята реакция е да падна пред седалката и да закрия с ръце главата си. Ударът е силен и задната част на главата ми се блъсна в седалката. Рамото ме боли,бузата ми е подута,главата ми е замаяна,но това вече е без значение. Чудовището е мъртво и Бог знае какво ще последва.
Страх ме е да изляза от колата,но все някога трябва да го направя. Отварям вратата и веднага усещам дуло между очите си.
-Пуснете ме! Моля ви! Аз…аз….исках да избягам. Той е моят кошмар и…
-Тихо! - гласът на мъжа е спокоен и уверен. -Излез от колата! - с треперещи крака стъпвам на асфалта и поглеждам към него. Той е с маска и не мога да видя лицето му. Прави знак да вървя към отворените врати на колата в близост ,без да откъсва оръжието към главата ми.
-Не съм враг. Не знам нищо. - поглеждам към двете посоки,забелязвайки,че другите подчинени не се виждат никъде. И кучетата не се чуват. -Моля ви!-бутна ме към седалките и отново съм в капан.- Нямате полза от мен. -маскираният мъж се качи на шофьорското място и ме погледна в огледалото за задно виждане.
-Напротив,Ина! Имам огромна полза от теб и ще получа всичко,което искам. -отварям уста за да възразя ,но когато се представи кой е и продължи да говори,аз потънах в седалката и стигнах до един единствен извод. Никога няма да водя нормален живот. От мен зависи дали ще бъда убита или ще живея по начин,който се опитвах да избягвам.
Живей или умри е моето мото през последните години и моят избор за в бъдеще.
Ина
След шест месеца
Ще се задуша,ако скоро не отворят този ужасен сандък. Едва се съгласих да ме напъхат в него и сега правя всичко възможно да не отключа безвъзвратната паника в себе си. Освен нуждата да си поема въздух,трябва да се представя като едно невинно момиченце. Това естествено ще бъде лесна задача за мен,тъй като аз с години се превръщах в точно такава ,само за да не ям бой всеки ден. Слушах и изпълнявах. Бях като едно кротко кученце с повод. Дърпат го там ,където им е удобно. Галят го само като е добричко и посягат към него,когато се опълчва.
-Какво е това,мамка му? - прогърмя силен и режещ глас. Чак потръпвам от тонът му.
-Не знам,шефе! Преди половин час пристигна.- настъпи тежко мълчание,а аз едва дишам. Помолих за лек отвор,колкото да влиза въздух. Имам чувството,че няма никакъв отвор и са ме оставили тук да умра.
-Отвори го! -нареди същият глас. Не усещам никакъв акцент,а ме предупредиха,че би трябвало веднага да разбера. Или се прикрива,или ме лъжат.
Затаявам дъх,когато започнаха да блъскат по катинара. Най-сетне ще изплувам на повърхността и ще мога да дишам.
Отварят сандъка и се налага няколко пъти да премигна заради внезапната светлина. -Исперих,започвай да говориш,в противен случай ще подпаля всички ви. - леко се изправям и се опитвам да фокусирам хората пред себе си.
Излъгах,когато казах,че съм срещала брата на Ваньо Тунчев. Чудовището ,което умря преди шест месеца. Направих своя избор и искам да живея,макар да завися от други хора. Отново те ще определят съдбата ми,но се надявам като приключи всичко това,ще си тръгна по живо и по здраво и ще продължа напред.
-Нямам представа коя е жената. -отговори Исперих. Гласът му е по-мек,за разлика от намръщения тъмнокоско седящ пред бюрото си. Държи интересна запалка в ръката си и постоянно я отваря и затваря.
-Коя си ти,по дяволите? - прегръщам се с ръцете си и правя най-невинното изражение. Аз съм едно изгубено момиче на двадесет и пет години. Не отговарям. Свеждам глава за да не си помисли,че се опитвам да го оглеждам. Ще имам предостатъчно време за това. -Говори! - свивам се в сандъка и леко поклащам глава. Чернокоско с пригладена назад коса се изправя от стола и с премерени стъпки се приближи към мен. Веднага аромат на тестостерон и надмощие се залепи за ноздрите ми. Този вид мирис ми напомня за Ваньо и насилието към мен. Трябва да съм погнусена,да мразя това,което правя,но е по-силна волята да продължа напред. Да сложа край на безпомощната Ина и да започна нанова като различен човек. По-сигурна,по-смела и настоятелна с това,което искам да постигна в живота.
Отново мълча и така привличам двамата към себе си,карайки ме да погледна Исперих изпод дългите си мигли. Красив и харизматичен с ярко небесно сини очи. Има лек белег под долната устна и си представям как чрез устните си ще разтегне този така привлекателен белег. Косата му е в интересни нюанси на светло и тъмно кафяво с русо. За първи път виждам такава смесица от цветове и определено хваща окото. Учудвам се на това как ги оглеждам,сякаш съм преживяла травмата преди шест месеца. Ненавиждам всичките. Страхувам се от тях,а сега ги изпивам с очи. Какво не е наред с мен? -Разбираш ли какво те питам? - Омуртаг Тунчев приклекна и ме прониза с умопомрачаващите си зелени очи. Докато бях в имението на Ваньо,през повечето време четях книги. Библиотеката в стаята ни беше скромна,но изпълнена с интересна литература,енциклопедия и няколко романа. В една от книгите подробно обясниха за зелените очи като най-магнетичните и впечатляващи очи сред всички. Всъщност ирисите само изглеждат зелени,но в действителност не са. Много хора не вярват в това,а истината е там,че изглеждат такива заради специфичното пречупване на светлината,което създава тази илюзия.
-Не-не знам коя съм. - гласът ми е като шепот,но ясно ме чуха,щом Омуртаг повдигна черните си вежди от изненада.
-При мен няма случайни неща,момиче. - каза той. Свеждам глава и дългите заплетени кичури коса скриха лицето ми. Трябваше да изглеждам дрипава и мръсна. Да ме съжали по някакъв начин,ама така като гледам на него изобщо не му пука. Гледа ме с пренебрежение,бих казала,че е отвратен. -Кажи истината! - стисна брадичката ми за да го погледна,но аз не го правя. Предпочитам да не се поддавам. -Мамка му! - Омуртаг ме пусна и се върна на бюрото. Не седна,а обърна малък пясъчен часовник с червен прах вътре. -Започни да говориш,времето тече. - тежко преглъщам,усещайки буцата в гърлото си.
-Моля ви….не знам коя съм. Не знам как се озовах тук. Разберете…аз…- прашеца продължава да пада и както бях уверена и сигурна,сега съм ужасена. -...ще направя всичко…само не ме наранявайте….-Омуртаг скръства ръцете си под гърдите и с присвити вежди ме наблюдава. Не ми вярва и е разбираемо. Не всеки ден попадат сандъци в заложната му къща и вътре го чака изненада. Жена по тънка сатенена нощница. -...О,боже! -сълзи бликат в очите ми. Не искам да мисля какво ще се случи,когато прашеца се събере на дъното. -Моля ви! - поглеждам към Исперих,който стои на разстояние около два,три метра и любопитно се взира в мен. -Помогнете ми да разбера коя съм. -закривам лицето си с ръце и силно хлипам. Те мълчат и все повече си мисля ,че времето ще изтече и ще ме убият.
-Изправи се! - грубият тон на Омуртаг ме накара да сваля ръцете си. -Веднага,момиче! - с треперещи крака,аз се изправям. Мръсната ми коса залепна за лицето ми,но все пак ясно мога да видя яростта в зелените му очи. През това време Исперих отиде до пясъчния часовник и изцъка.
-Времето свърши. - погледна ме и ъгълчетата на устните му леко се повдигат. Затаявам дъх при видимото разтягане на белега. Изглежда опасен,но и привлекателен.
-Имаш двадесет секунди за да спасиш живота си. -отварям широко очи,когато отвори запалката и огъня пламна пред лицето ми. -Ще е жалко да опърля косата ти.
-Не! Моля ви! - настръхвам от начина,по който Омуртаг прокара ръката си през заплетената коса и рязко дръпна главата ми. Не издавам никакъв звук. През годините се научих да прикривам болката си.
-Не знаеш на какво съм способен. Мога за секунди да стисна тънкото ти вратле и да те удуша…..
-Петнадесет секунди. - обяви Исперих.
-....Мога да подпаля прозрачната ти нощница,от която се виждат зърната ти и да гледам как изгаряш в пламъци. -Омуртаг не откъсва очи от мен и не мога да не забележа колко е доволен от видимия страх в очите ми.
-Деветнадесет секунди.-Исперих се забавлява,сякаш това не касае живота ми ,а е някаква извратена игра.
-Направи го! - шепна аз.
-Времето свърши. -Омуртаг сви устните си до побеляване и повдигна запалката на нивото на очите ми.
-Искаш ли го? -без да се замислям отговарям.
-Да! -Омуртаг още повече дръпна косата ми и така колената ми се присвиват. Огънят е толкова близо до окото ми,че за миг затварям очи. Избрах да живея за да се променя. Да не бъда онази,която редовно тъпчат,а смела и горда с постъпките си. За да съм тук ,съм готова да водя битка. Както със себе си,така и с Омуртаг. Мога да спечеля,мога и да загубя. След секунди ще разбера дали му стиска да ме убие.
-По дяволите….- Омуртаг ме пусна и шумно затвори запалката. -...Марш на улицата! - ноздрите му се издуват като на един разярен бик. -Казах да излезеш! - прескачам сандъка и се препъвам на омекналите си крака.
Информацията за Омуртаг беше твърде оскъдна. Знам на колко е години,какъв е бизнеса му и кой е дясната му ръка. Не очаквах да е толкова свиреп. Да си играе с една запалка и да измерва времето с пясъчен часовник. Или не са знаели за това,или са го скрили от мен.
Излизам от стаята,която на пръв поглед изглежда като кабинет. Има етажерка с наредени папки,голямо бюро,два стола,лаптоп и диван на другия край на стаята. Нищо подозиращо и странно.
Тъмнокосият мъж,стоящ пред една от витрините ме поглежда и повдига веждите си от почуда. Той не казва нищо,когато минавам покрай него с босите си крака,както и като се разминавам с два мъже до вратата.
-Тунчев ,тук ли е? - бегло поглеждам към костюмирания мъж с прошарена коса. Прииска ми се да остана за да чуя кой е ,но не мога. Изрично ми каза да изляза,но не каза да си тръгна. Излизам навън и заставам до прозореца на заложната къща. Времето е студено и мрачно. Облеклото ми не е подходящо и определено привлича внимание. Изглеждам на проститутка.
-Каква ти е цената,кукло? - обръщам гръб на нахалника и се свивам до прозореца. -На теб говоря.- докосна ме по рамото ,но рязко се отдръпвам.
-Оставете ме! - захлипам аз. За моя изненада мъжа си тръгна,но нищо не е на моя страна. От небето започна да се сипе силен дъжд. Няма навес,където да се скрия и за минути цялата се намокрям. Приклякам и прегръщам раменете си за да се стопля. Крайниците ми са студени и едва ги усещам.
-Ела с мен и ще те стопля. - поредният се опитва да ме присламчи към себе си. Не си правя труда да го погледна. Такива мъже като него,най-доброто наказание е безразличието. -Хей! - обърна ме и падам по дупе на земята.
-Не! - грубо свали презрамката от рамото ми и едва не оголи гърдата ми. Изпищявам и така привличам още повече внимание.
-Отдалечи се от нея! - тонът на Омуртаг е като свирепо ръмжене.
-Твоята курва ли е? - попита мъжът,който ме опипваше.
-Не е твоя работа коя курва е. Изчезвай оттук! - Мъжът не помръдна,карайки Омуртаг да се приближи. Дъждът още се сипе над нас и гледката на този тъмнокоско е все по-внушаваща. -Знаеш ли кой съм? -мъжът поклати глава. -На улицата ме наричат “подпалвача”.- извади запалката,но не същата,с която ме заплаши,а с тип горелка. -Искаш ли да разбереш колко бързо мога да променя живота ти?-той се поколеба и Тунчев го стисна за тила и пусна горелката. Мъжът се опита да се отдръпне,но го задържа на място. Горелката опърли веждите и викът му оглуши улицата. -Махай се! - пусна го и той се препъна в краката си. Омуртаг сведе поглед и присви очите си. Знаех ,че е опасен,но не чак толкова. Трябва много да внимавам. Вече се чудя как ще подходя с него. - Влизай! - замахна с ръка,сякаш съм едно нищожество. -Глуха ли си? - едва успявам да се изправя на краката си. Толкова са изтръпнали. Влизам в заложната къща и уморена свеждам глава. Достатъчно срам изпитвам за да го погледна. -Ела! - следвам го и отново съм в кабинета. Двамата мъже,с които се разминах са още тук,както и Исперих. Той стои в ъгъла на кабинета и е кръстосал ръцете си под гърдите. Облечен е в черна риза и черен панталон. Обувките му лъщят на светлината ,но не това е най-важното,а сините му очи. Те са вперени в мен. Следи всяка моя стъпка като питбул,на който са му позволили да го прави. Чакам да оголи зъби и да започне да ръмжи,но внезапното стискане на китката ми ме откъсна от Исперих и поглеждам към Омуртаг. -Седни и кротувай! - посочи свободния диван в близост до Исперих. Сядам и се свивам в единия ъгъл. Мокра съм и не мога да спра да треперя. В момента нямам сили да разбера за какво си говорят. Омуртаг сякаш шепти на мъжете и определено ми е трудно да чуя. Наострям до колкото мога слуха си,но тракането на зъбите ми буквално развалят всичко.
-Преоблечи се!- пред очите ми се появи черна риза. О,боже! Това е ризата на Исперих. Рязко завъртам глава,виждайки голи гърди,изваян торс,коремни мускули и малка линия с косми над панталона. Както ми тракаха зъбите ,така и изведнъж спряха. Тежко преглъщам и вземам поднесената риза.
-Аз…не знам…
-Там! - чак сега забелязвам вратата до етажерката с папки. Сигурно е тоалетната. Със сведена глава минавам покрай Омуртаг и двамата мъже. Не знам защо,едва ли само на мен ми се е случвало,но усещам,че ме наблюдават ,докато влизам в помещението. Както предположих е баня с тоалетна. Видимо е чисто и просторно. Има кърпа,шампоан и душ гел. Колкото и да е срамно събличам прогизналата нощница и бельото и влизам под душа за да измия мръсотията от пътя. Използвам мъжкият душ гел и пъшкам от умопомрачаващия аромат. Би ми се искало да забравя аромата на душ гела на Ваньо,но не мога. Години наред заспивах с този аромат и се събуждах с него. Свежи дървесни нотки с обогатен екстракт от кактус. Мразя го.
Сега усещам нещо различно,нещо силно и омагьосващо. Кориандър и сандалово дърво. Вдишвам от аромата и без капка срам слагам много повече отколкото е нужно. Търкам ръцете,краката,гърдите и корема за да се впие дълбоко в кожата ми. Не мога да оставя така косата си. Не съм свикнала да изглеждам по този начин,затова използвам шампоана,който има същия мирис като душ гела. Най-сетне да измия ужасния аромат по себе си.
Излизам от душа и се подсушавам с единствената кърпа. Косата ми е дълга и няма как да я подсуша напълно,но ще се удовлетворя и с това. Важното е,че вече не ми е студено и в кабинета е достатъчно топло за да не се притеснявам,че ще съм само по риза. Имам задача и трябва да я изпълня.
Закачам кърпата и вземам ризата на Исперих. Още не съм вкарала ръката си и ме удря внезапна миризма. Неговата миризма. Господи. Отдавна не съм се наслаждавала на миризма,която не ме отвръщава. Толкова е хипнотизираща. Чак затварям очи и бавно я обличам. Доволна съм ,че скрива всичко и стига до коленете ми.
Исперих,защо така хубаво миришеш? Поклащам глава на проклетите си мисли и с дълбоко поемане на въздух, отварям вратата и първото нещо,което забелязвам е липсата на двамата мъже,второто е Исперих,който вече не е гол до кръста,а с тъмно сива риза. Третото е Омуртаг,който отново е свил устни и слуша какво му говорят по телефона. Интересното е,че и двамата ме оглеждат така,сякаш искат да ме изядат. И мисля,че няма да имам нищо против.
Свеждам глава,притеснена от мислите си. Какво си въобразявам? Аз не ги познавам. Не трябва да мисля за тях по този начин. Правя каквото искат от мен и си тръгвам.
-Яница скоро ще дойде. Ще тръгнеш с нея и ще те настани в общежитията извън града. Работа има,така че….
-Не! -падам на колене пред краката му и събирам ръцете си като за молитва. -Не искам никъде да ходя. Не познавам никого и нямам доверие на…
-А на нас имаш,така ли? - подигравателната нотка в гласа му е очевидна.
-Да! - поглеждам към Исперих и го моля с очи. -Моля ви! Ще готвя,ще чистя,ще …ще…лазя,ако трябва…ще бъда много добричка. Дори няма да ме забележиш.
-Това ще е трудно. - не обръщам внимание на думите му.
-Моля те! Не знам коя съм,не знам дали имам родители и роднини,не знам как се озовах,не помня абсолютно нищо. Но знам,че ще ви бъда от полза. Нама да съжалявате…само не ме захвърляйте. Страх ме е.
-Не те е страх от нас?
-Не! - Омуртаг отметна глава назад и гръмко се засмя.
-Моля те! Бъди милостив с мен. - той спря да се смее и ме стисна за бузите.
-Играеш ли с мен?
-Не! - толкова е близо,че усещам топлия му дъх.- Не бих си го помислила. Ти ще ме спасиш.- Омуртаг ме пусна и отмести един мокър кичур коса от лицето ми.
-От кого? -невинното ми изражение и позата,в която съм застанала,точно между разтворените му бедра го карат макар и минимално да омекнат чертите на лицето му. С остри скули, обло лице и не толкова пухкави устни,той е лош,но привлекателен мъж.
-От истината. Може да не знам коя съм,но чувствам…-поставям ръката на сърцето си. -...че точно ти ще ме заставиш да живея. -Омуртаг стисна подлакътниците на стола и тежко издиша.
-Ще живееш в малък апартамент между мен и Исперих и, ако смяташ да ни се подиграваш по какъвто и да е начин,ще те запаля жива,разбра ли?
-Да! - отговарям много тихо.
-Не чух!
-Да! - свеждам глава и косата ми скрива лицето.
Колкото и да се опитвам, не мога да спра самодоволната си усмивка.
Ина
Изминаха едва два дни,а все още нищо съществено не се е случило. Както обеща Омуртаг,настанена съм в двустаен апартамент в една новопостроена сграда в квартала на заможните в град София. До тук всичко е чудесно. Не съм на улицата,не съм мръсна и гладна. Но като каза ,че ще бъда между него и Исперих, не повярвах. Бих казала,че не разбрах какво се опита да ми каже. Осъзнах същината на думите му,когато влязоха в съседните апартаменти. На етажа има три апартамента и като цяло аз допълних липсата в този. Колкото е интересно,толкова е и страховито. Да съм толкова близо,на една ръка разстояние от тях ме изпълва с чувства,които не познавам.
През годините съм била само с един мъж и това е бил Ваньо Тунчев. Все още си спомням с каква злоба ме вземе първия път. Толкова много ме болеше,а той не се опита да спре. Продължи да го прави,докато вече всяка част от тялото ми болезнено не изтръпна. Отпуснах се на леглото ,извърнах глава настрани и плачех.Няколко часа след това не можах да седна,а да се изправя в никакъв случай. Кървях с дни и омразата ми към него се задълбочи още повече.
Не знам какво е интимна ласка,леко докосване,даже целувките му бяха отвратителни. Той не ме целуваше,а хапеше устните ми до кръв. Беше като животно. Като едно чудовище излязло от Ада. И за мое съжаление,попаднах на него в деня,когато беше завършването на випуска. Глупава и наивна,аз се подлъгах от чара му. Всичките ми съученички го видяха,но той не гледаше към тях,а към мен. За първи път усещах как някой ме съблича с поглед. Доверих му се като отидох да се запозная с него. Бях засрамена от постъпките си. Никога не съм била толкова смела,както тогава. Чувствах,че съвсем случайно съм открила човека,който ще промени живота ми. Промени го като ме държа в имението си години наред,използва ме по най-гнусния начин, третира ме като едно животно.
Загубих толкова години без да се чуя с родителите си,да ги успокоя и да им кажа,че съм добре. Все още е твърде рисковано да ги потърся,предвид факта,че не знам какъв е подхода на Омуртаг. Със сигурност не ми вярва и може да има камери в апартамента. За тези предположения имах малко време за да си представя какво представлява този свят. С Ваньо не беше така. Той ме криеше. Не се виждах с никого. Нямах представа с кого се е срещал и дали е имал друга жена. Само знаех ,че е с девет години по-голям от мен и водеше бизнес срещи свързани с акции и облигации.
Сега,като погледна този красив апартамент с интересни нюанси на небесно синьо,бледо жълто и цвят шампанско ме изпълва с топли чувства. Чувствам го като мой дом. Борила съм се за него и съм го спечелила. Твърде наивни мисли за човек,който е тук не да се влюбва в някой от двамата,а да издейства план.
Засега той ще почака. Мисля да направя закуска и да им я поднеса. Да бъда добричка и толкова невинна,че да ме допуснат не до себе си,а до дълбините на скрития бизнес на Омуртаг Тунчев. Всеки път прикрива следите си и моята задача е да разбера как успява да го направи сред толкова добри професионалисти.
С тежка въздишка отивам до кухнята,мислейки дали са се събудили или като мен стават толкова рано. Не съм ги виждала от момента,в който ме настаниха тук и честно да си призная не искам да е така. Трябва да променя това и смятам да го направя сега.
След няколко минути съм готова с пържените филийки с яйце. Обожавам ги,надявам се и на тях да им допадне тази вид закуска. Върху таблата слагам конфитюр от ягоди и излизам от вкъщи. Чак ми е странно,че наричам мой дом апартамента,който получих с невинното си изражение. Ако си изиграя картите както трябва,апартамента може да е моя дом за постоянно.
Първо почуквам на вратата на Исперих. Нямам идея защо,но вече чакам да ми отвори. След секунди разбирам,че или спи или го няма. Добре,отивам при Омуртаг. Малко ме е страх от него. Все пак той е брат на онова чудовище и няма как да не забележа приликата между тях двамата. Черната лъскава коса е един от ясните прилики. Погледът и присвиването на очите,когато съм го разгневила,предвещаваше един лош комшар. Но зад всички тези прилики,аз не усещам този страх,който изпитвах при Ваньо. Може би тука играе вечната ми наивност и се надявам този път не всичко да бъде срещу мен,а моя план да върви по-леко и удобно.
Омуртаг ми отваря почти веднага. Ококорвам се,когато го виждам само по черен панталон,но не това е стряскащото в случая,а видимата набраздена кожа от лявата страна на тялото му. Започва от рамото до колана,предполагам продължава и надолу. Би трябвало да съм погнусена,но не съм. Оглеждам го като жена,която в друг живот бих го целувала и то навсякъде. Без значение белезите. Сега нямам смелостта да направя такова нещо. Не знам как трябва да го съблазня,да го накарам да ме погледне по начин,който да ме разгорещи. Аз съм страшно неопитна и глупава.
-Може ли да вляза? Направих закуска.- Очаквах да ме разкара,предвид репутацията му,но за мое учудване се отдръпна настрани. Прекрачвам прага и пред очите ми се появява Исперих. Двамата излъчват такава харизма,че е невъзможно да не пърхаш с мигли и да се опиташ да създадеш една луда фантазия в главата си. Бузите ми се затоплят в мига,в който си представям как се търкам в двамата и мъркам като котенце. Интересно ми е ,те какво си мислят в момента за мен. Дали тази черна рокля по тялото ми им харесва? Не,никой от тях не ме забелязва и разбирам защо. Имат компания. Две блондинки минават покрай мен и с доволни усмивки се сбогуват с тях. Изведнъж тази фантазия отлетя като ято птици. Толкова надалеч,че вече забравих за нея. -М-м…дано да харесвате пържени филийки с конфитюр. - оставам таблата на масата,където има отворен лаптоп,няколко пачки с пари и четири празни чаши. И все пак държат на нормалните неща. Първо се пие за загрявка,после ги чукат.
-Мисля,че се престараваш. - потвърди Исперих това,което си мислих като видях блондинките.
-Искам работа. - пренебрегвам думите му и действам според обстоятелствата. -Може ли да помогнете? -поглеждам към Омуртаг,който се взира в лицето ми така сякаш съм му изяла закуската,а Исперих е с обичайното безпристрастно изражение. Твърде е прикрит за да разбера какво твори в главата си.
-Ще помисля. -изръмжа Омуртаг. Влезе в една от стаите и след секунди се появи с черна риза. Погледът му се плъзна от върха на косата до обувките ми на ток,докато бавно закопчава копчетата на ризата си. Свикнала съм постоянно да нося високи обувки. Това беше едно от правилата на Ваньо. -Можеш ли да танцуваш? -Исперих го погледна и гърлено изръмжа.
-Не бих я изпратил там. - мога да се закълна,че за секунда устните на Омуртаг потръпнаха.
-Защо? Какво има там? - Исперих се приближи към мен и по дяволите не мога да откъсна очи от гърдите и коремната преса. И двамата имат безупречна кожа,с малката разлика,че кожата на Омуртаг е по-тъмна от на Исперих. Прокашлям се заради сухотата в гърлото си. По принцип трябва да се радвам,че вече съм свободна и мога заглеждам други мъже. Докато бях с Ваньо нямах правото да поглеждам друг,освен него. Спазвах проклетото му правило. Стоях със сведена глава ,ако случайно се срещна с някого в имението. Когато го нямаше,излизах от стаята за да се разходя и никога не наруших правилата му. Бях лоялна до край.
-Нищо особено. -прошепна Исперих.
-Тогава защо си против? Имам нужда от пари. Ще плащам наем за апартамента,както и сметките…-смехът на Омуртаг ме прекъсна. .
-О,момиченце….- Тъмнокосият звяр поклати глава с видимо развеселено изражение. Кое е толкова смешно,не разбрах?
-Мога да танцувам. -Лъжа. Всичко друго могат да ме накарат да правя,но не и да танцувам. Там съм пълно дърво.
-Искаш да танцуваш в скута на богатите чичковци? - попита Исперих,напълно озадачен от това колко бързо се съгласих. Прииска ми се да направя гримаса,но този път ще бъда сигурна в себе си. Няма да им позволя да ми се присмиват и тъпчат.
-Да,защо не? - следващото действие на Исперих е да седне на дивана ,да разтвори широко бедрата си и по този начин да ме накара да погледна точно там. Боже,аз не гледам в скута на мъжете.
-Покажи ми как танцуваш. - отварям и затварям уста като риба на сухо. Той сериозен ли е? -Хайде! - и ето ,че моята дързост изчезна ,както се случи с фантазията малко по-рано.
-Твърде уверена,а на действия си едно нищо,Ина Станкова. - изсъска Омуртаг. Ахвам и с две крачки заставам пред него. Макар и с токчета,стъпвам на пръсти и тихо прошепвам близо до устните му.
-Разбрал си коя съм? -Омуртаг сви недоволно устни,предполагам,че близостта ми го подразни.
-Разбрах. - вътрешно изпадам в паника,но не го показвам. Ако разберат с кого съм била ,с мен е свършено.
-Искам да знам нещо повече за себе си. -за човек,който не помни нищо,не звуча много енергична да чуя какво е научил.
-Определено не може да танцуваш.- подиграва ми се и няма да се оставя.
-Ще докажа точно обратното. - стискам го за лакътя и с едно движение го подтиквам да седне до Исперих. Забавляват се ,но вече не съм държанка на брат му и сега ще им покажа една нова Ина.
Няма музика и ще е трудно да направя измислените си движения по-ефективни,но ще се задоволя и с тишината. Обкрачвам бедрата на Исперих и така роклята ми се повдигна много над бедрата ,показвайки черната си дантелена прашка. Нямам усета за еротични танци и мога в момента да се изложа,но няма да се откажа. Няма да позволя отново да ми се подиграват. Вече ми писна да бъда слаба и безлична.
Не докосвам Исперих,оставям ръцете си на облегалката на дивана и много бавно издавам дупето си напред,както и много бавно го връщам в същата позиция. Той отпусна главата си на облегалката и съвсем бегло поглеждам към лицето му,докато все повече и повече близостта ни се скъсява. Вече не му е безразлично. В небесно сините му очи има искра,която ме подпалва,позволявайки ми да търкам клитора през бельото в панталона му. Чувството да съм толкова дръзка и да усещам мигновенен ток да ме удря по тялото е колкото правилно,толкова и грешно. И все пак правилното надделява. Може би всичко това го правя за да докажа не само на тях,но и на себе си,че мога да се променя. Не съм жертва,а жена,която иска да продължи напред и да се отдаде на нещо различно.
Исперих се пържи под мен. Възбуден е,щом постави ръцете си на голите ми бедра и ме придърпа към себе си. Гърдите ми са пред лицето му и съм сигурна ,че вижда зърната ми. Без сутиен съм и деколтето е много по-дълбоко от това,което съм свикнала да нося. В имението на Ваньо,всички рокли скриваха гърдите и бедрата ми. Омуртаг ми донесе рокли,които са толкова отворени,че чак ме е срам да се покажа с тях,но днес се събудих с мисълта,че трябва да облека една от тях и да превлека вниманието им.
Смутена от реакцията на тялото ми,стъпвам на пода и сядам в скута на Омуртаг. Бельото ми е мокро и може да съм оставила следи по панталона на Исперих. Напълно разгорещена,хормоните започват да ме контролират. Прегръщам го през врата,отмятам глава назад за да видят оголения ми врат и най-безсрамно търкам дупето си върху пениса му. В първият момент,той не ме докосва,оставил е ръцете до тялото си и ми показва пълно безразличие,но като усетих възбудения му пенис,Омуртаг взе да шава. Може да не съм добра в танците,но успявам да ги възбудя.
Повдигам глава и кичури коса докосват лицето на Омуртаг. Той тежко си пое въздух,а Исперих ме гледа с натежал поглед. Очите му са притворени и жадни за нещо повече. И за да го подразня още повече,свалям обувката от крака си и с пръсти минавам през възбудения му пенис. Исперих сведе поглед към крака ми и стисна челюстта си.
Подтискам усмивката си и завъртам глава към лицето на Омуртаг. Толкова сме близо,че усещам топлия му дъх. Зелените му ириси ме привличат и само разума ми ме спира да не го целуна. Все още не. Ставам от скута му и свалям роклята за да скрия дупето си. Вземам таблата със закуската и сядам пред кухненската маса. Толкова съм гладна,че доволно измърквам от вкуса на препечената филия с конфитюр.
В такава тишина се храня,че се уплаших да не би нещо сериозно да се е случило. Докато дъвча поредната хапка,поглеждам през рамо,виждайки Омуртаг със стиснати ръце в юмруци и ясния звук от скърцане на зъби. Води борба със себе си и това взе да ми харесва. Същата борба води и Исперих,с малката разлика,че той гледа право към мен. Така им се пада. Тази игра е опасна,но пък за първи път изпитвам удовлетворение от това.
Смело издържам на изпитанието да се взираме един на друг. Каквото искат да си мислят за мен,не съм слаба,не съм повърхностна. В тази моя невинна външност се крият много неща и смятам постепенно да ги показвам не само пред тях,но и пред себе си. Мога да бъда силна в думите и действията си.
Свободата се измерва в смелостта на човека. Ако той е готов,ще се изправи пред страховете си.
Извръщам поглед и отново отхапвам от филията,но рязкото дърпане на косата ми ме накара да изпусна хапката в скута си. Омуртаг ме гледа от горе,оголил зъби като животно и изръмжа пред лицето ми. Нямам идея какво означава това,може би е ядосан,може би ми казва,че съм прекалила и ще ми го върне,може и да е нещо друго.
Облизвам пресъхналите си устни,когато взе хапката от скута ми и най-безцеремонно я пъхна в устата си.
-Очаквах повече. - прииска ми се да му се озъбя ,но се стърпявам. Пусна ме и седна срещу мен,докато Исперих се настани до моят стол.
-Какво имаш на предвид? -попитах аз с пълна уста.
-Това….- замахна с ръка към дивана и така часовника му се разклати. -...което се опитваше да направиш.
-Това,което се опитвах да направя те възбуди. И така като гледам,ще възбудя всеки един от вашият пол.- контрирам аз. Исперих се изненада от това как говоря на шефа му. Усещам ,че иска да ме укори по някакъв начин,но си замълчава.
-Готова ли си да се спуснеш в това предизвикателство? Ако те поискат ,ще им се отдадеш ли? - не знам каква е целта на Омуртаг. Иска да ме убеди,че не съм толкова привлекателна или се опитва да ме спаси от това да не навлизам в среда,която не познавам.
-Не е готова! - Исперих отговаря вместо мен.
-И как прецени,че не съм готова?
-Не си,точка по въпроса. - изръмжа Исперих,ставайки от стола. За последно ме погледна преди да излезе от апартамента. Оставам сама с намръщеното копеле и се чудя как да подходя с него. Много време ми трябваше да открия правилния подход с брат му. Ваньо беше страшно арогантен,тази черта я откривам и при Омуртаг,но пък от друга страна е по-смирен. Не проявява същата агресия като брат си и това същевременно ме радва и обърква. Все пак той ме съжали. Определено не го очаквах,но го направи.
-Какво друго разбра за мен? -Омуртаг повдигна очи и за миг настръхвам. Сякаш видях Ваньо.
-Ина Станкова,на двадесет и пет години. Имаш родители. Завършила си средно образование. Нямаш трудов стаж. Шест години си била в тъмнина. Няма нищо. Сякаш живота ти е приключил. - колебливо кимам с глава. Ако знае,че бях държанка на брат му и какво правя тук,ще ме запали на мига. От шест месеца търси убиеца,а никога не са били близки. Според мен има нещо друго,за което никой не знае,но пък съм тук за да науча. Неопитното и страхливо момиче,ще се опита да се въплъти в коренно различен човек за свободата си . -Все още ли нямаш спомени? -
-Нямам! - приключих със закуската и вземам чинията за да я измия на мивката. След малко Омуртаг връчи своята и без да каже дума,излезе от апартамента.
Колко са странни тези двамата. Влизат и излизат без да уведомяват.
Объркана от действията им ,вземам чинията на Исперих и почиствам масата.
-Имам среща. - повдигам глава към Омуртаг. Този човек е страшно безшумен. Не разбрах кога е влязъл.
-Какво? - стои до отворената врата и явно очаква да изляза. -Трябва ми работа.
-Казах,че имам среща. - изръмжа той. Пуфтя и минавам покрай него. Не искам да го ядосвам. Не знам до къде може да стигне гнева му,но вече не издържам в апартамента. С години бях затворена и сега пак. Искам да се виждам с хора,да работя,да се чувствам пълноценно.
Омуртаг затръшна вратата ,а аз рязко отварям своята,мърморейки на себе си.
-Какво ще правя? Пак да гледам в една точка. - много често за да отбия време в имението, си вземах душ по три пъти на ден. През тези два дена не съм стигнала до тази лудост,но сега смятам точно това да направя. Преди повече от час се изкъпах,сега пак ще вляза в банята. Събличам роклята и хвърлям мокрото бельо в коша за пране. Все още изпитвам неудобство от това,което направих с мъжете. Твърде краен ход за мен,но и не мога да отрека,че не ми хареса. Сякаш аз поех контрола над тях,а не те към мен. И това определено ме възбуди.
Влизам под душа и стоя няколко минути срещу горещата струя. Обичам да се къпя с гореща вода,така се отпускат мускулите ми и се чувствам превъзходно. Щеше да е хубаво да има и вана,но и от това съм доволна. Нов апартамент,в хубав квартал,напълно обзаведен,не плащам нищо. По-хубаво не може да бъде.
Спирам водата и в цялата баня се издига пара. Вземам кърпата и я увивам около тялото си. Повдигам глава към огледалото и тихо изпищявам от видяното. Правя няколко крачки назад и здраво стискам кърпата,докато чета написаното.
Дръж езика зад зъбите си. Ще се издадеш.
Омуртаг
В миналото
Като всяка вечер не мога да заспя. Имам лошо предчуствие. Наречете ме лудо хлапе,но всеки път се случва нещо лошо,когато усещам опасността. Отново се обръщам на другата страна и пъшкам. Часът е 02:15. Изминали са два часа,откакто си тръгнаха гостите. Не обичам срещите с партньорите на татко. Те са твърде надменни и им нямам доверие. Държат се с мен и брат ми като с недостойни деца за родителите ни. На Ваньо не му пука,той никога не приема нещата на сериозно. Всичко е една шега. Но аз едва издържам да седя на една маса с тях. Майка както винаги ги обгрижва сякаш са ѝ синове,а татко се смее на глупостите им. Защо никой от тях не вижда,това което аз виждам?
За пореден път се завъртам по гръб и с ярост удрям с юмруци по леглото.
-Престани,Ом! - изръмжа Ваньо.
-Не мога! Побърквам се от притеснение. Срещата не мина добре. А и ти не каза нищо по въпроса.- в стаята е пълен мрак ,но виждам как се изправя от леглото и седна.
-Какво трябва да кажа? Не виждаш ли колко са важни тези хора за татко? -примълчавам и Ваньо реши да продължи. - Ако се дърпаме и не правим това,което той желае,ще бъдем наказани. За това е най-добре да си траеш.
-Мразя ги! - Ваньо поклати глава.
-Ти си едно глупаво хлапе.
-Майната ти. Ти си същият като тях. - изправям се и със замах отварям вратата. По-добре да се разходя,отколкото да се карам с брат си. Минавам покрай стаята на родителите ни и се вслушвам за някакъв шум. Нищо. Те спят.
Влизам в кухнята и си наливам една чаша вода. Утолявам жаждата си и шумно оставам чашата на плота. Не ми е добре. Не знам какво се случва с мен,но сърцето ми тежко бие между гърдите. Последният път като бях в това състояние след ден загубихме братовчедка ни. Малката Лея беше красиво и добро момиче. Не заслужаваше такава смърт. Прегазена от кола на пешеходна пътека. Почина на място.
-Омуртаг! - тихо извика брат ми.
-Тук съм! -стоя на тъмно,но знам,че ще последва гласът ми.
-Какво те прихваща? - сумтя и отново наливаш чашата с вода. -Ом?
-Не искам да поемам бизнеса на татко. Имам друга мечта. - Ваньо стои на прага на кухнята с отпуснати ръце до тялото.
-Знам,но какво искаш да направя?Как да убедя татко,че синовете му искат да се занимават с други неща,а не с незаконния му бизнес? Това ще доведе до разруха в семейството. Той ще се обърне срещу нас и кой знае какво ще направи.
-Дадохме му голямо предимство. - раменете на Ваньо пораженчески се отпускат заради думите ми.
-Нямаме избор.
-Винаги сме имали избор. -Ваньо тежко издиша.
-Това не променя съдбата ни. Той очаква от нас да поемем задълженията си след като навършим осемнадесет години. - разговорът по никакъв начин не помогна на сърцето ми да се успокои. Притеснен съм и не всичко се върти заради бизнеса на татко.
-Не мога! Трябва да ми помогнеш и да направим така да….-затварям уста,когато усещам силен мирис на пожар.
-Мамка му! - Ваньо хукна към коридора и бързам да го последвам. Внезапни писъци оглушават къщата и мигновенен страх ме пронизва. Брат ми се опита да отвори вратата на спалнята на родителите ни,но не се отваря.
-Отвори я! - извиках аз. Напълно непоколебим,Ваньо започна да блъска по вратата. Само след секунда,под нея се прокрадва лек дим. Изпадам в паника и започвам да крещя. -Майко…татко…- помагам на Ваньо и със сетни сили чупим вратата и тя се отваря.
Силна горещина ме връхлита още с прекрачването на прага на спалнята. Всичко,което виждам е пламъците на леглото.
-Не! - Ваньо застана до мен и едва се държи на краката си. Гледката е ужасяваща. Само ходилата на родителите ни не са засегнати от огъня. Те са изгорени живи. Как се е случило? Откъде дойде този пожар? Толкова бързо е пламнал,че цялата стая е засегната и едва може да се диша. Закашлям се и стискам ръката на Ваньо. Тя е ледено студена. Брат ми е в шок.
Издърпвам го от пламъците и го водя в стаята ни за да извикам помощ. Набързо се обаждам на 112 и диспечерката ми заяви,че помощта скоро ще дойде. Обръщам се към брат си и само като виждам пребледнялото му лице и се приближавам към него.
-Трябва да излезем от тук. - хващам го за раменете за да ме погледне. -Чуваш ли? - Ваньо не реагира,сякаш не е на този свят. -Ставай! - опитвам се да го изправя,но той не ми позволява,а вече димът се усеща и в нашата стая. Пламъците се разпространяват и,ако продължим да се бавим няма да може да излезем. -Ваньо! -най-сетне реши да ме погледне и като видях душевната болка да го разкъсва парче по парче решавам да го прегърна. Никога не сме се прегръщали. Връзката ни като братя не е толкова силна,колкото трябва да бъде. Ваньо е дръпнат,не споделя,в повечето пъти не знам какво мисли. В това отношение прилича на баща ни. Никога не ни е прегръщал и не ни е казвал ,че ни обича.
-Какво ще правим? - не задава правилните въпроси. В момента трябва да се спасим. Отдръпвам се от него,разочарован ,че отново се държи като баща ни и излизам от стаята ни. Огънят се е разпрострял и е обхванал коридора. Не знам как ще минем.
-Ваньо! - таванът е в пламъци и взе да става все по-опасно.
-Остави ме тук! - поглеждам го през рамо,шокиран от думите му.
-Ти сериозно ли? -Ваньо се връща в стаята и аз избеснявам. Останахме без родители,не искам да остана и без брат. Хващам го за ръката и толкова рязко го издърпвам ,че се учудих от силата си. Ваньо е по-голям и по-едър от мен,но успешно го влача извън стаята.
-Стига! -дърпа се и едва не се изтръгва от хватката ми.
-Ти побърка ли се? Така ли искаш да приключиш с живота си? Къде е отиде онзи Ваньо ,който ще направи империя? - очите му се присвиват. -Къде е? - крещя аз. В отговор брат ми ме бутна и падам по дупе на земята. Свивам устни до побеляване и веднага се изправям. - Това ли е всичко,което искаш да ми кажеш?
-Махай се! - закашля се той от силния дим около нас.
-Не! Ще излезем двамата. - докато спорим, чувам сирените недалеч от тук. Пожарната кола идва. Стискам ръката му и отново го дърпам. Този път не се съпротивлява и ми позволи,но никой от нас не очаква да рухне тавана и падне малка част върху мен.
-Омуртаг! -падам по корем затиснат към земята. -Дръж се! - вярвам в него и знам,че ще направи всичко възможно за да ме освободи. След малко това се случва и той ме обръща по гръб. Главата и гърба ме боли,но нямам време да хленча. Трябва да излезем от тази проклета къща. Изправям се с помощта на Ваньо ,но вместо да вървим ,той се спира пред отворената спалня. Не може да повярва,че оставаме сираци. Той тъгува,а аз не изпитвам нищо. В мен е празно и това малко ме тревожи. Като техен син,аз трябва да бъда като брат си,да отроня сълзи,които никога не са мокрили очите ми,но нито едното,нито другото се случва. Мислих,че Ваньо е бездушен,а се оказа,че аз съм този.
Озадачен от мислите си,срещу мен се задава вълна,която ме отблъсна и с вик падам на пода. Силна болка ме връхлита от рамото до бедрото. Не мога да помръдна,само усещам нечий ръце да тупат по тялото ми.
-Тук сме! - извика Ваньо. Не смея да отворя очите си и да видя какво се случва около мен. Някой ме повдига и чувам гласове. Огнеоборците са тук за да помогнат. -Пазете го! - няма как да не позная гласа на брат си. Изпитвам леко облекчение,че е до мен,но все още не знам какво му е в главата и да не би да реши да ме остави сам. Борбата е за двама ни.
-Хей,момче! Върни се! - напрягам се от думите на единия огнеоборец.
-След малко се връщам. - вдишвам от чистия въздух навън и пъшкам от непоносимата болка,сякаш кожата ми е в пламъци.
-К-къде е? - все още съм със затворени очи,но поне мога да дишам. Остават ме да легна и само разума ми ме спира да не се изправя и да се върна за да взема брат си. -Къде е ? - викам аз ,но никой не ме чува. Отварям очи и леко повдигам главата си. Къщата гори,всички са вътре и в момента съм ужасен от гледката на лявата ми страна. Кожата ми е обгорена. -Ваньо! - гласът ми едва излиза. -Ваньо! - един от огнеоборците излиза от къщата и ме поглежда. -Жив ли е? - мъжът заговори на уокитокито и след една дълга минута отговори.
-Не знам! Не може да го открият. - отпускам глава и ядосан се озъбвам. Не може да го е направил. Не може да ме остави така. Аз съм по-малкия му брат. Трябва да ми бъде упора,а не да ме остави тук,с непоносимата болка по тялото си.
Колкото повече време минава без никаква новина за него,толкова повече гнева замъглява зрението ми. Шибан егоист. Очаквах всичко друго от него, но не и това.
След минути ме качват в линейка. Сестрата задава въпрос след въпрос,аз само мълча. Не искам с никого да говоря,не искам и никого да поглеждам. Мразя всичко около себе си,но най-вече мразя Ваньо Тунчев.
Остави ме да гния.
Омуртаг
Нищо друго не чувам,освен тежкото дишане и усета на сърцебиенето в гърдите си. Бесният му ритъм ме тревожи от мига,в който тя влезе. От години не бях усещал този предупредителен знак. Може би трябва да я упоя и да я захвърля някъде надалеч. И като се събуди наистина да не помни нищо за себе си. Тя си няма и най-малка представа какъв прикрит анализатор съм. И макар с невинното си изражение и вида на момиче,което идва от неизвестно място,не успя да ме убеди,че не е при мен без причина. Никой не идва случайно в леговището ми. Познавам всеки един,който прекрачва прага на заложната къща. Това момиче е твърде подозрителна за да повярвам на хубавата ѝ лъжлива уста.
Не показвай това,което всеки един очаква от теб. Покажи това,което се надяваш да разберат.
Колкото и да не ми се иска,прилагам думите на баща си от години. Поне в едно беше прав. Прикривай истинската си същност,за да не се възползват от слабостите ти. Все още не познавам моята слаба точка,но никога не знаеш какво ще ти се стовари на главата. Слабостите идват тогава,когато най-малко ги очакваш.
-Може ли? - стои на прага на апартамента с поредната предизвикателна рокля за да ми покаже какво греховно тяло има. Дребна,слаба,с тънка талия като пясъчния часовник,с който измервам времето им за живот. Гърди,които са твърде големи за мъничкото ѝ тяло. Набиват се на очи и това ме дразни. Тя иска да загубя контрол над себе си,но не съм толкова лесен,миличка. Всички жени,които минават през спалнята ги е страх от мен. Аз съм непредвидим. В единият момент ще се отдам на удоволствието,в другият мога да превключа към тъмната си страна. Всяка една излиза с усмивка от вкъщи,но всичко това е една голяма фасада. Те знаят,че точно така трябва да се държат за да не отключат гнева ми.
-Сега не е най-подходящият момент. - рязко затварям запалката,когато я виждам макар и с плаха стъпка да се приближава към мен. Седна на дивана и веднага се напрягам. Напрежението идва същевременно от желанието да я видя гола,както и от това,че тя не е тази,за която се представя. Играта ѝ е опасна,но по дяволите точно това ми харесва. Ако целта ѝ е да ме убие,нека да се пробва. Отворен съм за нови предизвикателства и без това живота ми стана малко скучен.
-Личната ти курва? - попита Антим. Не отговарям. Не съм длъжен да се обяснявам на когото и да било. Щом смята ,че това е личната ми курва,добре. Но тя не прави нещата по-различни. Изправя се и най-безцеремонно седна в скута ми. Малкото ѝ дупе залепва за бедрото ми и колкото да съм корав във всяко едно отношение,пениса ми откликва. Тази малка лъжкиня действа зле на нервната ми система,но повече надделява играта,която създаде. Аз само ще я продължа. Мисли си,че е с един ход напред,а дефакто е много по-назад в позицията,в която иска да бъде. Мога да я смачкам във всеки един момент и това ще ми хареса повече,отколкото да я чукам.
-Да не би да си решил да станеш моногамен? - подигравката от страна на Браян ме ядосва и Ина ме усети. Като жена,която е толкова невинна, опитва се да укроти животното. Първо прокара ръката си през косата ми след това бавно я свали към гърдите,коремната преса и се спря опасно близо до пениса ми. По дяволите,жено. Не позволявам така да ме докосват.
Поглеждам я и не мога да не забележа искрата в очите ѝ. Не знам как да реагирам пред двамата полицаи като ме гледа по този начин.
-Целуни ме! - прошепна тя в ухото ми. Какво се опитва да демонстрира пред униформените? Иска да докаже,че са прави в предположенията им или играта се измести в друга посока. Ако иска да я харесвам,трябва да се потруди много повече от това да ми се прави на лична курва.
-Господа,изяснихме нещата. Ако има промени,ще ви се обадя. -трябва да ги изгоня,преди да тръгнат да разпитват за Ина.
-Не сме обсъдили….-Антим започна ,но бързо го прекъсвам.
-Приключихме! - ръмжа аз. Антим присви очи и погледна към Ина,която се е залепила за мен и оставя леки,почти недокосващи целувки по врата ми. Привлече ненужно внимание и ще я науча да не го прави повече.
-Добре,Тунчев! Ще поговорим пак за брат ти. - Ина така се стегна,че се наложи да я придърпам към себе си за да прикрия реакцията ѝ. Още една причина да я задържа за да разбера какво по дяволите иска от мен.
Униформените се изправиха и бързо оставам малкото ѝ дупе на дивана за да ги изпратя. Пенисът ми опъва при всяка крачка и в момента ми се прииска да вляза в мократа ѝ путка,знаейки,че дебелината ми ще се плъзне без проблем.
-Колко души са замесени? -попитах аз,когато излизам с тях от апартамента.
-Следите водят до човек,който е над йерархията.-отговори Браян.
-Какво означава това?
-Трудно ще го открием. -приближавам се към Браян и изсъсквам.
-Нали за това ви плащам,за да разберете кой е.- Браян погледна Антим.
-Не е толкова просто. Той е професионалист. -подсмихвам се и приглаждам униформата на Браян.
-И професионалистите грешат. Напънете се в търсенето,може резултатите да ви изненадат.
-Защо е толкова важно? Не беше близък с брат си. - рязко завъртам глава към Антим.
-Какво каза? - не знам какво вижда в очите ми,но изведнъж ми замириса на страх.
-Нищо!
-Повтори! - хващам го за яката на униформата и приближавам лицето си към неговото. -Повтори! -казвам аз през зъби.
-Омуртаг…
-Господин Тунчев! - поправям го аз.
-Господин Тунчев,извинявайте ,ако съм ви обидил по някакъв начин….- изваждам запалката от джоба на панталона и с пръсти я отварям близо до окото му. Антим я погледна и трепна. -...не бяхте близки и…-пламъкът промени цвета си заради продължителността,в която запалката е отворена. Браян неспокойно се размърда,знаейки,че Антим направи огромна грешка.
-И?- озъбвам се и леко се отдръпвам за да преместя запалката. Антим потрепери,но се държи.
-Не очаквахме да търсиш убиеца,това е. -включи се Браян. Разбира се,че няма да са очаквали. Никой не знае защо го търся,включително и човека,който от години е моята дясна ръка. Исперих. Не зададе въпроса защо. Прие нещата нормално. Както винаги ме подкрепя във всичко,което правя. Може би заради това аз го уважавам и го усещам повече като брат,отколкото Ваньо някога съм усещал.
-Ако си умен,ще спреш да разсъждаваш по този въпрос. Да не забравяме кой ви прикрива при сделките с Никола Димов. Играете двойни игри и шефът ви е твърде зает за да забележи какво правите.Нали така?- рязкото движение със запалката,минаваща на милиметри от окото му, накара Антим да падне на земята по дупе. Страх го е,щом толкова бързо се отдръпна. Вярва,че мога да го направя и не е далеч от истината. -Стой долу и помисли над въпроса. - за последно поглеждам към Браян,който се опитва да бъде безучастен,да не се намеси и влизам в апартамента при малката лъжкиня. Както си мислих седи на същото място, в поза,която показва пълна решителност. Тя ме желае. Иска да влезе под кожата ми. Колко такива жени като нея са се опитвали да направят същото,но с Ина ще направя компромис. Харесва ми колко много си вярва. Ще се постарая да я убедя ,че е успяла да ми влезе под кожата и като разбера защо е дошла при мен,ще ѝ стъжня живота. -Какво правиш още тук? - Ина се изправи и с уверена походка се приближи към мен,сякаш го е репетирала с месеци наред. Ухае на свежи плодове. Парфюмът,който поръчах онзи ден. Избрах го по случаен принцип и бих казал,че ме привлича.
-Искам да работя. - развя дългата си коса и отправи най-невинния поглед,който съм виждал. Малка кучка.
-Има няколко варианта. - заобикалям я и шумно въздишам. Тя иска да я чукам,но сега съм ядосан и ще пропусна. Едва ли ще ѝ допадне да ме види в неконтролируемо състояние. Има време за всичко.
-И те са? - влизам в спалнята и събличам тениската си. Имам среща с бизнесмена Ганимир Липов. Сделката,която ще сключим е първата,на която се съгласявам от години. Да бъда партньор в бизнеса е нещо ново за мен. Предпочитам да върша всичко сам и да не се съобразявам с друго мнение. Но тук играе интереса. Освен униформените,които търсят така нареченият професионалист. Ганимир има много по-дълбоки връзки от полицията. Всичко е една стратегия. Все пак Ганимир взе бизнеса на баща ми. Този,който аз трябваше да поема след смъртта му,но отказах и брат ми го превърна в един незаконен бизнес. Според моите виждания,той е убит от човек,на когото е пречил. Ще разбера кой е той и защо го е отстранил.
-Стриптизьорка,компаньонка,сервитьорка с привилегии…- поглеждам я през рамо за да видя реакцията ѝ,но тя не гледа към очите ми ,а към набръздените ми белези по гърба. Очаквах погнуса,но не виждам такава. Просто се взира в тях.- …проститутка…- нито едно от изброените е мой бизнес. Мога да я внедря във всичките без проблем. Повечето са ми длъжници и още една жена е в техен плюс. А и Ина е красива,с добре поддържано тяло и поглед,който може да те срине. Много бързо ще я харесат. Точно тази мисъл ме накара да изръмжа и да извърна поглед. -....личната ми курва. - на последните думи не можах да спра разтягането на устните ми в една злорада усмивка. По-добре да не се съгласява да е личната ми курва. Не знае колко луд мога да бъда. Сега вижда една моя лека страна. Настаних я в един от апартаментите,купих ѝ всичко нужно и съм сигурен,че си мисли колко съм добър. Не съм добър и никога няма да бъда. Аз съм Омуртаг Тунчев. Човекът,който плати да има собствена земя извън града за да събира всички длъжници през годините. Предупреждавам точно два пъти,ако на третият път не върнат парите ми,отиват там за да се срещнат със смъртта. Обвити в пламъци. След минути превръщащи се в пепел. Обръщам се към нея и бавно обличам ризата си. -Е,Ина Станкова,кое избираш? -тя мълчи и се чуди какво да прави. Разбирам я ,труден избор. -Времето тече.- закопчавам копчетата на ризата си и бавно пристъпвам към нея. Правя го по същия начин,както тя по-рано.
-Какво ще рече сетвитьорка с привилегии? -подсмихвам се и правя един кръг около нея. Ина се притесни.
-Ще рече,че ако някой те хареса,трябва да отидеш в стаите предназначени за усамотение.
-Ще искат секс. - не беше въпрос,но кимам с глава,докато продължавам да правя кръгове около нея. Замислена е. Убеждава себе си,кой е най-добрият вариант,макар всичките да са пълна шитня. Съдбата на жени,които работят този вид професия са винаги използвани,малтретирани и убити поради някаква причина.
-Е? - поглеждам към часовника на ръката си. Закъснявам ,а вече не ми се тръгва,стана интересно.
-Избирам последното. - заставам пред нея и леко поклащам глава. Усмивката ми сама се появи,а лъвът в мен е толкова доволен от избора,че изрева.
-Не помня. Какво беше последното? - Ина сви устни и затъкна няколко кичура зад ухото си. Колко невинно действие.
-Личната ти…м-м…курва. - запъна се ,но го каза.
-Сигурна ли си? - не е сигурна ,щом се замисли.
-Да,но как ще получавам пари? - тя не се притеснява какво ще се случи като избра мен,а се притеснява за парите.
-Падни на колене! - Ина се стъписа и това ми хареса. -Падни на колене! - тонът ми е рязък,напълно непоклатим. Ина бавно падна на колене,изглеждайки още по-добре в тази поза. Да гледам отгоре към гърдите ѝ е божествена гледка. - Имаш една минута да ме възбудиш. - поглеждам към часовника,подтиквайки я да започне. За мен времето е ценно. Измервам го за да ми даде контрол,избор и крайно решение. - Петдесет и пет секунди…- Ина ме погледна и с колебание посегна към копчето на панталона ми.
-Как да…- плаха е,цялата се изчерви. Определено не е готова за това.
-Четиридесет и пет секунди….- прокара ръката си през пениса ми,колкото да го усети, след това със свити пръсти го оформи. -...Четиридесет секунди…- Ина взе да се отпуска и се приближи към мен. Сяда на петите си и ме гледа със същият невинен поглед от по-рано. Съскам и прокарвам ръцете си през косата ѝ. Моят контрол са тези тридесет и пет секунди. После не знам какво ще се случи. -...Тридесет секунди…- рязко придърпвам лицето ѝ между краката и полу еректиралият ми пенис го протърквам от устните ѝ до челото. Ина затвори очи,подтиквайки ме леко да се отдръпна за да видя какво ще направи. Пъшкам,когато извади езика си и го плъзна по целият ствол. Това го направи,докато ме гледа в очите. Мога само да ръмжа като побесняло животно. -...Двадесет секунди…- свивам пръстите си в косата ѝ ,а тя не спира да навлажнява панталона ми. Лека полека пениса ми се уголемява и става корав като камък. -....Десет секунди…-следващото ѝ действие ме довърши. Захапа го и контрола,който изградих през годините се пропуква. Стискам до болка косата ѝ и както леко го захапва,така и бързо я отблъсквам от себе си. Ина падна по гръб и с изненада в очите ме погледна. Моето изражение не го променям. В момента искам да се махна от тук. И точно това правя. Излизам от апартамента и грубо прокарвам ръката си през лицето.
Играта се превърна в заплаха.
Исперих
Омуртаг се качи в асансьора и вече мога да излея гнева си върху тази малка пикла. Влизам в апартамента му и яростно затръшвам вратата. Тя е точно там,където очаквах да бъде.
-Исперих?! - едва я чувам заради шумът в ушите си. Идва ми да ѝ прекърша врата. -Какво…- не я оставям да довърши,повдигам я от земята и я хвърлям от разстояние върху леглото на Омуртаг. Ина изпищя и се опита да се измъкне,но не ѝ давам тази възможност. Тежкото ми тяло ще я задържи,докато не реша да я пусна.
-Личната му курва? - изревавам аз. Ина разшири очите си от изненада.
-Откъде….
-Млъкни! - запушвам устата ѝ и леко се отпускам за да не мърда. Каквато игра да играе,все пак изпитва страх и се бори. - Трябваше да дойдеш при мен,щях да те внедря в един клуб като барманка. - отдръпвам ръката си за да ѝ позволя да говори.
-Ревнуваш ли? - не мога да не забележа игривият блясък в очите ѝ. За нея продължава да бъде една измислена игра,нищо повече.
-Ако кажа да,ти какво ще направиш. - включвам се за да я тествам.
-Зависи.
-От какво? -преобръщам ни и сега тя е седнала в скута ми с ръце зад гърба си. Сутиенът ѝ се е разместил и половината ѝ гърда е отвън. Ина е красива и секси. Това тя го знае и го използва като оръжие срещу нас.
-От това колко си лоялен към Омуртаг. - разговорът ни отиде към коренно различна посока.
-Каква е твоята игра? Не си случайно тук. - няма нужда да знае колко съм лоялен,затова обръщам щафетата. Ина се разбунтува в скута ми и се налага да я притисна към леглото по корем. -Следиш го или искаш да го убиеш? - прошепвам в ухото ѝ.
-Нито едно от двете. До онзи ден не знаех коя съм. Все още нямам спомени и в момента познавам само теб и Омуртаг. Няма кой друг да помоля за помощ. Разбери ме! - отмествам косата ѝ за да разкрия невинното ѝ лице.
-И избра да си му личната курва? -съскам аз.
-Да! Ще го чукам и ще го направя пред теб. - пъхам пръстите си в дразнещата ѝ уста и я завъртам по гръб.
-Прави каквото искаш,малка пикло,но знай,че ,ако се опиташ да посегнеш,аз ще го направя преди теб. - размазвам слюнката ѝ по цялото лице и рязко се отдръпвам от нея. Ина тежко диша и ме наблюдава със закана в очите си.
-Това заплаха ли е? - изваждам кутията с цигари от джоба на панталона и запалвам една цигара. От първото дръпване, издишвам дима към нея,карайки я да се закашля.
-Обещание! - изтърсвам цигарата точно между краката ѝ.
-Мръсен кучи син!- толкова бързо ѝ се промени изражението. Сега е като малко злобно кученце.
-Аз знам какво те очаква,въпроса е ти дали подозираш. -дърпам от цигарата и отново изтръсквам между хубавите ѝ крака. Не искам да знам на какво мирише кожата ѝ,ще се пристрастя ,а тя вече е забранена. Жените на Омуртаг не се пипат. Той не ги споделя.
-Нямам друг избор. - прошепна тя. Приближавам се с цигарата в устата и я хващам да гледа белега на брадичката ми.
-Винаги има избор. Ти се даде на лидера на глутницата. Не осъзнаваш какво означава това,няма и да го осъзнаеш. - отдръпвам цигарата от устата си и поглеждам към гърдите ѝ. Дали ще се възбуди ,ако плъзна пръста си между тях. Пускам една лукава усмивка,заради белега,който непрестанно гледа. Тя го харесва,а аз харесвам начина,по който въздиша.
-Кажи ми! - твърде лесно ще е ,ако ѝ кажа. Нека да се поизпоти с Омуртаг.
-Почисти и проветри…- посочвам пепелта от цигарата между краката ѝ. - …ще се ядоса като го види. - с тихо тананикане излизам от апартамента.
Малката пикла се включи в една доста опасна игра и само най-големият стратег ще сложи край на нея.
Ина
Всеки един на мое място ,ще си плюе на петите. Включих се в нещо опасно и няма връщане назад. Животът ми се преобърна,когато Ваньо се появи и след убийството му си мислих,че ще започна на ново. Без насилие,без обиди,без нападки,без срам и принуда. Разбира се,можех да откажа,но какво ще доведе до това. Няколкото разпити и напомнянето ,че ако не го направя ,ще водя живот,който никога няма да се чувствам свободна и сигурна. Ще имам проблеми във всички аспекти. Не един път това го споменаха. И аз се уплаших. Бих казала,че от години съм била страхливка и сега няма промяна. Страхувам се. Най-вече за живота си. Твърде млада съм,за да се откажа от свободата си. Искам я. От години я търся и ще се боря за нея. Стига играта да приключи в моя полза.
Излизам на балкона и се взирам в нощното небе,обсипано с ярки звезди. Колко хубаво щеше бъде да се чуя с родителите си и да знаят,че дъщеря им е жива. Единствената информация,която получих преди да дойда тук,е организираното погребение преди две години. Цели пет години те са се надявали на чудо. Да ме открият. Не мога да си представя какво са изпитвали години наред. И двамата са много емоционални и съм сигурна,че това е довело до проблеми в работата и дългогодишните им планове.
Тези мои мисли ме натъжават и очите ми се пълнят със сълзи. Мразя го. Той разруши моят малък свят. И дори да е мъртъв,продължава да го руши. Сега зависи всичко от мен,дали ще успея да го пресъздам отново. Ще спечеля ли свободата си или пак ще съм заключена в окови?
Избърсвам лицето си и се подпирам на парапета. Цяла вечер очаквах той да дойде и да ми каже, съблечи се гола за да те взема. Може би не е същият като брат си,но пък виждам много негови черти и маниери. Това малко или много ме плаши. Трябва да съм смела,дръзка и готова на всичко,а като трябва да предприема някакво действие, свивам се в черупката си. Как ще си извоювам свободата, като не мога да направя това,което се очаква от мен?
-Малкото паленце пролива сълзи. Колко тъжно. - завъртам глава по посока на мекия и леко пресипнал тембър на Исперих.
-Какво искаш? - не мога добре да го фокусирам. Скрил се е в ъгъла,в най-тъмната част.
-Вече си ми сърдита? - свикнала съм да се държат с мен като с парцал,но все пак не мога да забравя колко нагъл беше той,малко по-рано през деня. Сумтя и извръщам поглед. Предпочитам да го игнорирам,а не трябва. Той е близък с Омуртаг и може да науча повече информация от него,стига да изиграя ролята си както трябва. - Защо плачеш? - наслаждавам се на спокойната нощ и пренебрегвам въпроса. -Вече не си говорим? - поглеждам към балкона и за миг запалката освети лицето му,когато запали цигара. - Виж,паленце….- издиша дима и пристъпи към парапета. -...ти си твърде елементарна и вече си стъпала на везната. -запазвам самообладание и се приближавам до колкото мога. Дели ни един метър разстояние от моя балкон до неговият.
-Мога да ти кажа много неща,но ще си ги спестя. Ще засегна егото ти. -Исперих се подпря с лакти на парапета и изтръска цигарата.
-Паленце като теб,не може да ме засегне. - не ми харесва,че ме нарича “паленце”. Чувствам се като животното,което Ваньо подхвърляше където му падне. Връща ме назад във времето и така губя увереността си. Разхлабва психиката ми.
-Скъпи,защо не си в леглото? - попита дрезгав женски глас. Макар нощта да не позволява да я огледам подобаващо,не мога да не забележа голите ѝ гърди,поклащащи се в такт с крачките ѝ. Тя го прегърна през корема и започна да го пипа за гърдите.
-Отново ли си възбудена? - Исперих не откъсва очи от мен,докато тя не спира да го докосва. Стискам парапета до побеляване на пръстите. Реакция,която не очаквах от себе си.
-Желая те. - казва тя в отговор. Исперих хвърли цигарата през балкона и се изправи в цял ръст. Като по сигнал жената смъкна ръката си по-надолу и така стисна пениса му.
-Покажи ми колко. - не мога да повярвам,че на нея не ѝ пука за моето присъствие. Продължи да го мачка,докато той не се завъртя и тя не падна на колене пред него. Ахвам,когато жената умело го извади и дълбоко го пое в устата си. Исперих не реагира,а и не гледа нея, гледа мен. Дразни ме,опитва се да ми покаже колко съм повърхностна за него. Прииска ми се да му кажа да се шиба и да си тръгна,но тялото ми не ме слуша. Силната пулсация на клитора и как цялата се разгорещявам,сякаш слънцето грее над мен,ме обърква. Аз се възбуждам. И в този ред на мисли,чува се нещо ужасяващо от мен. Неканено стенание се откъсва от гърлото ми. Исперих тихо се засмя,карайки ме леко да се отдръпна от парапета. Какво правя? Трябва да вляза вътре и да ги оставя сами. - Искаш да си на нейно място,нали? - Исперих я хвана за главата и така тласна напред,че тя се задави. Отдръпна я и така мога да видя дължината му. Не съм виждала друг пенис,освен на Ваньо,но мога да различа неговият с на Исперих. По-дълъг,по-дебел и може би една идея по-оформена главичка. Ненавиждах мисълта да го поема в устата си. Той винаги правеше така да ме задави. Искаше да поема цялата му дължина,но така и не можах да го направя. Сега,не знам защо,но да бъда на колене пред този мъж и да поема внушителният му пенис,няма да ме погнуси,а напротив. Тази задача,в която ме вкараха ,се оказа още по-сложна за мен. Не очаквах да проявя интерес към някой друг и то толкова скоро. - Изправи се! - нареди той. Едва не ми пада ченето,когато я обърна с гръб и влезе с един правилен тласък в нея. Жената тихо изпищя,напълно удовлетворена от това,което той направи. Вторият тласък превърна зърната ми в едно от най-чувствителните места на допир. Третият,буквално ме хвана за гушата като една интимна ласка. - Паленце! - изпъшка той при следващият тласък. Това ми дойде в повече. Той я чука,но не откъсва очи от мен,за да убеди себе си,че моята уязвимост лека полека излиза на повърхността. - Мокра ли си? - стисна бузите на дупето ѝ за да ми даде повече видимост,когато влиза и излиза. -Защото тя е. - не мога повече. Влизам вътре и затварям вратата на балкона,чувайки тихият му смях. Забавлява се на всичко,което видя и сега съжалявам,че го позволих.
Просвам се на леглото и заравям лицето си във възглавницата,осъзнавайки едно единствено нещо.
За първи път от години,аз исках да изпитам същото удоволствие,което тя изпитваше при всеки негов тласък.
……………………………………..
Събуждам се от полъха на вятъра, проникващ през олекотената завивка. Все още сънена се изправям в леглото и бегло фокусирам мъжът в стаята. Той е в гръб,облечен в сив костюм и също толкова едър като…като Ваньо. Страх на осъзнаване накара всяко косъмче да настръхне.
-Когато бях дете,много често търсих смисъла на съществуването си. Мислих,че съм една шибана грешка…трябва да сгреша и да отнемат живота ми. Докато една вечер…- съска той. -... осъзнах няколко неща. - Омуртаг се обърна и присви очи. И въпреки,че има видими прилики с Ваньо и заради тях,аз едва ли не получавам нервен срив, грубите му изразени черти на Омуртаг, го правят още по- красив и още по- опасен. - Аз съм сам. Избягах от детето,което той създаде. Започнах да кроя планове за живота си след това. Харесваше ми представата за Омуртаг Венедиков Тунчев, но повече ми допада Омуртаг Сарафов Тунчев. Венедиков беше използван и лъган. Сарафов не понася лъжците,не понася фалшивите усмивки…- Омуртаг се приближи и се надвеси над мен като човек,който има най-голямата власт на света. Сведе очи към гърдите ми и лекото разтягане на устните му превърна хубавата му уста в злорада усмивка. Не можах веднага да осъзная,че завивката е паднала и съм гола пред очите му. - …Не знаеш нищо за себе си,но коя според теб си ти? И какво по дяволите правиш при мен?
-Не- не знам!
-Не лъжи! - стисна ме за гърлото и грубо ме натисна към леглото. Опитвам се да не показвам уплахата си от действията му. Може да ме изпитва. -Видях те. Много близо до къщата на брат ми. - Проклятие. Трябваше всичко да бъде изтрито. Да няма мои следи. - Коя си ти? - държа ръката,която ме стиска и го гледам в очите. Трябва да издържа. Иначе съм мъртва. - Защо в първата секунда те виждам,а на следващата изчезваш? - устата му се изкриви,сякаш тези въпроси му носят болка. - Хайде,Ина! - отпусна хватката и бързо си поемам въздух. - Кажи ми! - свали ръката си и с пръст погали гърдите ми. -Познаваш ли Ваньо Тунчев? - леко поклащам глава и лежа като вцепенена. -Защо си била там? - описва кръгове около гърдите ми с една ръка,а с другата издърпва завивката. След като видях Исперих с онази жена,реших да се съблека и да се докарам до оргазъм. Не успях. Пред очите ми беше Ваньо и неговата тъмна страна. Като насилник.
-Не помня. - сдържам емоциите си,сдържам и сълзите си. С Ваньо свикнах да го правя,но го познавах,докато Омуртаг е като хамелеон. Нямам представа как мисли,какво го възпира,откъде ще започне. В единият момент е уравновесен и внимателен,на другият подчинява всички ни и трябва да му се кланим. Объркващо е.- Повярвай ми! -Омуртаг известно време се вгледа в лицето ми,търсейки някакъв знак за лъжа,но все пак много време отделям за да се прикривам. Да не разберат,че лъжа.
-По дяволите! - Отдръпна се и с безразличие подръпна сакото си. - Застани пред мен! - не разбирам как го прави. Искаше да ме удуши. Хватката беше същата каквато използваше и брат му. Но се спря. -Нямам настроение да повтарям,Ина. - няколко кичура падат върху челото му,когато заставам пред него напълно гола. Той се опита да ги прибере с прокарване на ръката си,но не можа. Те са толкова непокорни,колкото и собственика им. - Облечи най-хубавата рокля в гардероба. Ще те чакам във всекидневната! -Не искам повече да го ядосвам,затова отварям гардероба и търся нещо красиво и елегантно. След малко една рокля хваща окото ми. Бяла коприна с яка около врата и дълга до коленете. Оставям я на леглото и на бегом влизам в банята. Толкова бързо никога не съм се измивала. Когато живях с Ваньо,гледах да прекарвам повече време под душа или във ваната,само за да го избягвам. Сресвам косата си и я прибирам в неангажираща прическа. Мисля,че с тази рокля косата ми трябва да бъде прибрана,отколкото пусната. Връщам се в стаята и тъкмо да облека бельо и Омуртаг застана на прага. -Без бельо. - ако не бях с Ваньо през изминалите години,бих възразила,но сега мога само да си замълча. Щом така иска,ще бъда без бельо. Обличам роклята и както си мислих,описва всяка извивка по тялото ми. Обръщам се за да го помоля да вдигне ципа на врата ми,но него го няма. Заварвам го седнал на дивана и да си играе със запалката. Може да бъде нахално от моя страна,но вече не ми пука. Ако искаше да ме убие,щеше да го направи. Сядам в скута му с гръб и посочвам ципа. В първият момент,той се стъписа. Не помръдва. Имам чувството,че спря да диша. Малко след това се окопити, отмести няколко кичура от моята измислена прическа и вдигна ципа. Ръцете му попадат върху ханша ми,когато се изправям и прибирам падналите кичури.
Следва да обуя сандалите с връзки и отново да навляза в личното му пространството. Искам той да завърже връзките около глезените ми. Така ще разбере,че търся вниманието му. Ясно стана,че не е имал такава близост с жена.
Омуртаг ме гледа,когато се приближавам с обутите сандали и спирам точно пред него. Повдигам крака си и с обувката натискам между гърдите му. Отново се изненада,но пък не го отблъсна,или с острия си тон не ми каза ,да си ги завържа сама. Взе връзките и с поглед насочен право към мен, умело ги завърза. Свалям крака си и качвам другият. Явно се забавлява,щом устните му леко се повдигат в някакво подобие на усмивка. Хубаво беше да го разсея след онзи изблик на ярост. Но не очаквах да целува крака ми. Стиска глезена и продължи до пръстите на краката. Боже. Толкова е хубаво,че за миг забравих за какво съм тук и Омуртаг е моята любов. Отстрани точно така изглежда и не знам дали това не е вид игра. Дали ми се подиграва.
С леко отворена уста и нарастваща влага между краката,не мога да откъсна очи от устните му. Не е за вярване,че се възбуждам от това. Може би и аз самата не съм наясно кое ме възбужда и тепърва разбирам. Ваньо никога не е целувал тялото ми. Никога не съм усещала езика му върху клитора, а така ми се иска да разбера какво е. Сега като се замисля, аз съм толкова неопитна в секса и оралната любов,че ме е срам да си призная.
Облизвам пресъхналите си устни и се наслаждавам на ръката,която се плъзна до вътрешността на бедрото ми. Разпали всичко в мен.
-Възбудена ли си? - кимам с глава. -Покажи ми! - пусна крака ми и колкото да ме е срам, повдигам роклята и чакам да забележи. -Отново ли ме лъжеш?- видимо треперя,когато раздалечи срамните ми устни. Омуртаг изцъка и поклати глава.
-Моля те! - толкова много искам езика му там,че направих грешката да го моля.
-Молиш ми се. - широката му усмивка ми казва всичко. Той ми се подиграва. Как можах да си помисля,че му харесва. - Толкова си прозрачна…. - дръпна ме за роклята и се озовавам в скута му. - …и лесна. - думите му ме ядосват и замахвам да го ударя. Усети какво смятам да направя и бързо хвана ръката ми. - Искаш да ме удариш,така ли? - бутна ме от скута си и падам по дупе на земята. В момента виждам яростта на Ваньо и от страх,че ще ме набие, прикривам главата с ръцете си. Очаквам юмруци,но такива няма. Някой път и тишината не носи добро. Тогава човек става по-уязвим. -Ина!
-Това заслужаваш,кучко! - удар след удар,аз се свивам все повече в ъгъла.
-Недей! - сълзи капят по лицето ми. -Моля те!
-Ще си платиш за всичко,разбра ли? - пищя и плача едновременно. - Уличница! - затварям очи и чакам да свърши.
-Ина! - цялата се треса,сякаш отново го изживявам. - Мамка му,Ина! - повдигам глава и едва го виждам от сълзите,които пълнят очите ми. - Стани! - краката ми омекват,но успявам да се изправя. - Какво стана? - избърсвам лицето си и правя всичко възможно да се съвзема.
-Нищо! - Омуртаг е свил устни до побеляване. Не знам как да тълкувам изражението му. Още ли ми е ядосан или има нещо друго.
-Отиди си измий лицето. Имам среща и искам да ме придружаваш. - нищо не казвам. Тръгвам към банята за да се освежа. Трябваха ми точно две минути да се въведа в ред и да си сложа малко спирала. За първи път от дни,ще излизам. И то с Омуртаг,като негова дама. Досега бях послушна,като кученцето,което създаде Ваньо.
Връщам се при Омуртаг,вече съм по-добре от преди малко. Хвърли ми единствен поглед и той беше достатъчен. Ядосан е. Имам чувството,че вътрешно кипи от ярост. Но след като той не ме нарани,аз съм малко по-спокойна.
Излизаме от “моят” дом. Тиха съм. Не задавам въпроси,а не трябва да е така. Все пак съм тук за да науча нещо повече за него. Събирам смелост, но така и не си отварям устата. Отново се страхувам. В това спор няма. Когато животното е раздразнено не се закача.
Пътя до колата на Омуртаг, която изглежда напълно в негов стил беше твърде напрегнат. Очаквах всеки момент да ме притисне,да стисне гърлото ми,да каже,че ще ме изхвърли на улицата или да ме убие. За разлика от Ваньо,който в това състояние,трябва да си далеч от него,Омуртаг е по-сдържан. Да си призная,не го очаквах.
Качвам се в двуместната кола и затварям очи. Този негов мирис е навсякъде. Силен и непредсказуем аромат. Като самият той.
Омуртаг седна до мен и за секунди потегли. Колата му подхожда по всякакъв възможен начин. Матово черна. Същата беше и на Ваньо. Вкусът им е еднакъв,относно избора на цвят на коли.
Търся възможност да проговоря,но след малката улика,до която е достигнал,притеснявам се да го направя. Помислих,че съм готова на всичко за свободата си,а от най-малкото губя контрол над емоциите си.
-Къде….-силно се прокашлям. Езикът ми залепна.- …Къде отиваме? - Омуртаг не реагира. Продължи да шофира,без да обръща внимание на въпроса ми. Най-добре е да си замълча.
-Кой те е бил? - стискам дръжката и сега аз правя същото като него. Не обръщам внимание на въпроса. -Чу ли въпроса ми? - с периферното си зрение виждам как ме наблюдава.
-Чух! - прошепвам аз.
-Кой е? - досега на никой не съм споделяла за насилието. Не,че имаше на кого. Макар Лен да ми помогна,нямаше как да имам пълно доверие над действията му. Всички хора в имението бяха лоялни към Ваньо.
-Никой! Това беше защитна реакция. - в първият момент беше тихо. Само двигателя на колата се чува,когато Омуртаг увеличи скоростта. Не ме е страх от високи скорости. На няколко пъти,Ваньо като превърташе,се движихме с над 200км/ч.
В следващият той избухна и това ме стресна. Подскачам на седалката.
-Лъжеш! - крещи той. Хвана волана с две ръце и толкова рязко наби спирачки,че трябваше да се задържа за таблото. Направи обратен завой,поднасяйки колата на пътя. Не пищя,не издавам звук. Той това иска,да съм уплашена до смърт. Подаде газ и двигателя изръмжа. В друга ситуация бих си признала,че бързото шофиране ми харесва,но сега тази ярост,която иска да избие е като насилието над мен.
Излиза на магистралата и буквално прелита между колите. Така като гледам,километража показва над 230. Кръвта вода не става. Народната поговорка. Точно тя се отнася за двамата братя. Поглеждам през прозореца и адреналина взе да ме отпуска. Съжалявам,че нямам книжка и не мога да бъда толкова безразсъдна като тях. Като цяло ,аз не мога нищо да правя. Даже не знам кое ще ме зарадва,какво ще работя и къде ще живея. Хубавите ми години са в плен. Да ме бият и използват.
Вече навлизаме в местна зона и Омуртаг намали. Нямам представа къде сме. Може би е село или Вилна зона. Не гледах знаците и табелите. Бях заета да размишлявам за моят безсмислен живот. За нещастието,което ме сполетя.
След малко Омуртаг спира колата и изгася двигателя. Двамата се споглеждаме за един кратък миг,после той слиза и аз правя същото. Не сме единствените. Има много спрели автомобили. Явно няма да бъде нормална среща между двама души.
Следвам го като кученцето,което съм и едва не ахвам от красотата,която се издига пред очите ми. Омуртаг не е впечатлен,но аз съм възхитена. Имението на Ваньо също беше красиво,но там спомените са като отрова за мен и никога не се радвах на изяществото. Но сега съм изключително очарована. Няма по- пленителен двор. С неговата зеленина и двата фонтана,които го обграждат носят само успокоение за душата. Бих искала да седна на тревата и да се наслаждавам на шума от водата. Винаги съм си мечтала да живея на място,където се чува морския бриз. Да пресъздаде моята дългоочаквана приказка.
-Ела! - Омуртаг ме откъсва от мислите,когато хваща ръката ми. Не много силен захват,но достатъчен за да ми каже,че няма да ми позволи да избягам.
Повежда ме навътре в Имението и на прага ни посреща привлекателен мъж с черна коса до раменете ,облечен в костюм от три части. Перфектно разбирам от костюми. Научих се да избирам костюм за ежедневие,за повод и за срещи.
-Не очаквах да дойдеш. - Омуртаг стисна ръката му и ме погледна.
-Боримил,това е Ина. -пускам от онези усмивки,които използвах в имението на Ваньо.
-Много ми е приятно,Ина!
-И на мен също! - поемам за кратко ръката му, колкото да покажа уважение.
-Елате! Гостите са отвън,на шатрата. -Боримил върви през огромната всекидневна и се насочва към отворените врати. Отвътре също е красиво,но е твърде кичозно за моят вкус.
Излизаме отвън и леко се напрягам,заради многото непознати лица. Омуртаг поздравява две двойки и продължава напред. Шатрата е голяма колкото всекидневната в имението. Има и персонал,който да се грижи за всичко.
-Какъв е повода?- прошепвам в ухото на Омуртаг.
-Годеж. - след като ми го изясни,разбирам защо всичко е толкова изискано,бяло и като в приказките. Оглеждам наоколо и виждам
Боримил да върви към нас с една очарователна блондинка. Роклята ѝ е семпла,но елегантна. Същата като моята описва извивките ѝ и не мога да отрека,че е прекрасна.
-Омуртаг…- блондинката го прегърна,нещо,което никой не е очаквал. Особено Омуртаг. Видимо се напрегна.-...Не можах да повярвам на Боримил. От колко време не сме се виждали?
-От година. - моят кавалер не се почувства неудобно от този дребен факт. Сякаш не му пука,че не са се виждали от толкова време.
-Ще ми я представяш ли? - очарователната блондинка ме погледна и широко се усмихна. Не мога да не ѝ отвърна.
-Ина Станкова. - представям се аз.
-Приятно ми е,Ина! Аз съм Маги! - поемам ръката ѝ и продължавам да се усмихвам. -Сигурно не знаеш. Боримил и Омуртаг са първи братовчеди. - поглеждам към Омуртаг. Опитва се да слуша какво му говори Боромил,но и пуска едно ухо и за нашият разговор. - Враждата между родителите им доведе до големи проблеми…-Маги се приближи и започна да шушука. - …Не им позволиха да се виждат. Преди две години Боромил потърси Омуртаг, за да възобновят отношенията си. Колко жалко. Те не се познават. Не могат да…
-Маги,спри! - Боромил се извини и отдалечи годеницата си от нас. Интересно. Нямах и най-малка представа,че има братовчед.
-Вярно ли е? - Омуртаг ме поведе към масата,където има наредени чаши с алкохол и взе една за мен. Предполагам това е шампанско и гледам бързо да отпия. Нервите са ми обтегнати и алкохола донякъде отпуска.
- Има ли значение? - прави ми впечатление, че той не пие.
-Да,защо да няма? -Омуртаг се засмива и плътно се притисна към мен.
-Нека да не се преструваме. Ти не се интересуваш от взаимоотношенията с роднините ми. Интересуваш се от нещо, което е свързано с мен и смятам да разбера какво е то. - устните му докосват ухото ми,докато шепти.
-Напротив. - и за да го убедя по някакъв начин,аз поставям ръката си на врата му и го целувам. Топли устни. Мек вкус и език,който буквално завъртя главата ми. Омуртаг също постави ръката си на врата ми и толкова страстно ме целува,че клитора ми трепна от възбуда.
Отдръпвам се и отварям очи. От неудобство извръщам поглед и очите ми преминават през гостите. Спирам се на едно познато лице. Цялата се сковавам и пулсът ми се ускорява,когато виждам човека,който уби Ваньо и ме принуди да вляза в бърлогата на Омуртаг.
Какво прави тук?
Wir benötigen Ihre Zustimmung zum Laden der Übersetzungen
Wir nutzen einen Drittanbieter-Service, um den Inhalt der Website zu übersetzen, der möglicherweise Daten über Ihre Aktivitäten sammelt. Bitte überprüfen Sie die Details in der Datenschutzerklärung und akzeptieren Sie den Dienst, um die Übersetzungen zu sehen.