Шеста глава

Ина

 

 

 

Толкова съм объркана,че търся ръката на Омуртаг, като спасително въже. Знам,че той ме ненавижда. Знам,че всичко,което прави е една игра и чака подходящ момент да ме захапе. Аз я създадох и трябва да изтърпя всеки негов изблик на ярост. Заслужавам си го. Навлязох в живота му,за да извоювам свободата си. Егоистично,нали? Не помислих за неговите чувства,не помислих колко е самотен. Той избягва всички. Опитва се да бъда безразличен към всеки,но вътрешно го боли. 

 

Знаейки,че не е свикнал някой да го прегръща,аз си позволявам да го направя. Прегръщам го и вдишвам във врата му. Не усещам напрежение. Той е отпуснат и спокоен. Притискам се все повече към него и вдигам очи. Застана ли сме на централно място и мога да видя половината гости,настанили се по масите под шатрата. 

 

Той е там. Облегнат на един от ъглите на шатрата и се взира в мен. Не знам какво да си мисля. Аз съм в шок. Не очаквах да го видя тук и не мога да разбера дали не ме следи за да разбере какви ги върша или в момента има определена цел. Всички около мен имат някакъв план. Въпросът е кога ще го задействат и какво ще се промени след това. 

 

-Може ли да отида до тоалетната? - шептя в ухото му. Не искам да се откъсвам от този аромат, но трябва да разбера защо той е тук. 

 

-Да! - отдръпвам се и затъквам един кичур зад ухото си. Омуртаг ме погледна и съм сигурна,че докато пристъпвам към Имението, ще продължи да ме оглежда. 

 

Те са убедени,че една жена може му влезе под кожата и да изпее всичко. А аз съм на мнение,че не му трябва такава,а жена,която да го разбира. Да сподели за болката си и да я приеме като собствена. Макар при Ваньо да не се получи така,както сега мисля. При смъртта на родителите им,всеки един човек различно го приема. Ваньо беше гневен на всички. Омразата,която таеше в себе си е толкова неконтролируема,че го водеше към неговата гибел. При Омуртаг не виждам тази омраза. По-скоро има сдържана емоция и силен контрол над себе си. 

Дошла съм да го използвам,а вече ми се иска да му помогна. Звучи смешно. Коя съм аз,че ще му помагам? И дали той наистина има нужда от помощ. Гордостта му няма да позволи да я приеме. В това съм напълно сигурна. 

 

Влизам в Имението и като човек,който е живял седем години в подобно,аз бързо се ориентирам къде е тоалетната. Отварям вратата и се натъквам на черни мраморни плочки. Типично в мъжки стил. Същите бяха и в имението на Ваньо. Бих казала,че ги ненавиждам. Мразя всичко,което е свързано с него. 

Сумтя и се поглеждам на огледалото. Изглеждам променена. От години лицето ми не е изглеждало толкова спокойно. Предвид стреса,на който бях подложена,аз се чувствам по-добре от преди. Ваньо направи всичко възможно да ме превърне от щастливото момиченце,в една страхлива и съсипана жена. Така ми се иска да върна времето назад и никога да не го бях срещала. 

 

С тежки мисли за моят насилник,аз решавам да пусна косата си. Наследих косата от майка. Като малка обожавах да я сресвам. Да ѝ правя прически. Тогава не мислих колко е важно тяхното внимание. Обичах да прекарвам времето си с приятели. А сега умирам да бъда при тях. Да слушам разговорите им. Да чувам смехът им. Да усещам любовта им. Жадувам за тези моменти. Колко е жалко,че чак сега го осъзнавам. Когато съм далеч. Когато ги загубих. 

 

Не искам да плача. Омуртаг видя моята болка. Много бързо осъзна какво са правили с мен. 

 

-Ина! - вратата се отваря и на прага се появи моят “спасител”. Спаси ме от злото,но ме принуди да направя нещо,което не исках. -Разбра ли нещо за Тунчев? 

 

-Все още не! - затвори вратата и се приближи към мен. Бавни и чисти стъпки. Стъпки на убиец. 

 

-Защо? - застана пред мен,карайки ме да повдигна глава. Той е висок,красив,с добре поддържано тяло и костюм,който предизвиква да създаваш фантазии в главата си.

Когато махна маската и видях лицето му,бях изненадана. Не очаквах да е толкова млад. Не очаквах да видя пъстри очи и усмивка,заради която гърлото ми пресъхна. 

 

-Защото досега бях в апартамента. Не съм присъствала на срещите му. - притисна ме към мраморния плот и прокара ръцете си през косата ми. Неговите очи са интересни. На светлината се променят и преобладава повече синьо. А сега ,зеленият цвят изпълва зеницата му. 

 

-Очаквах повече от теб. - разбира се,всички очакват нещо повече от мен. Така беше с Ваньо. Все нещо не правих както трябва,а бях толкова тиха. Не задавах въпроси,само чаках да ми нареди какво да правя. -Толкова си красива. - погали ме по бузата,милувка,която не познавам. -Ако имаше друг вариант,щях да те взема при мен. - да чуя такива думи от мъж като него ми се струва страхотно. От кога чакам някой да ми каже,че съм красива и ме желае,макар и с недостатъците,с които се боря. Но съм се научила да преценявам хората. Вярно,той ме спаси. Трябва да му бъда благодарна. Но съм отново използвана. Включи ме в игра, която не е за мен. Не съм преживяла миналото и да покажа слабостите си пред Омуртаг е основната ми грешка. Как се очаква от мен да се справя с това,като той знае за тях? 

 

-Защо си тук? - 

 

-Бях поканен. - шокът се изписва в очите ми. 

 

-Как така? - разтегна устните си и на мига се появяват двете трапчинки.

 

- Много въпроси задаваш. - хленча,когато притисна устните си към моите. Не отговарям. Твърде съм шокирана да го видя на годежа,сега ме зашеметява с целувки. Какво цели? Какво става? 

 

-Ина! - не разбрах кога вратата се е отворила и Омуртаг е на прага със свити ръце в юмруци. -Маламир…не те видях по-рано. - отдръпвам се не заради името,за което бях излъгана,а заради това,че те се познават. Омуртаг ме погледна за кратко,поглед, който накара сърцето ми да забави ритъм. 

 

-Тъкмо се запознахме. -изрече поредната лъжа и това ме ядоса. Няма какво да кажа. Няма какво да направя. Отдалечавам се от Маламир,за който знаех,че се казва Ивайло и мълча. Оправданията са излишни в този момент. Никога не са ме спасявали,затова не ги приемам като нещо,с което да си помогна. - Не знаех, че е твоя дама. - усмивката на Омуртаг предвещава удар,от който ще заболи.

 

-Напротив. Много добре знаеш коя е тя. - Маламир пъхна ръцете си в джобовете на впития черен панталон и повдигна брадичка. Борба за надмощие. Но не съм сигурна за какво се борят. Едва ли ще е за мен,нещо друго се случва между тях. И убийството на Ваньо е ключа към истината. 

 

-Винаги си бил нападателен. Същият като брат си. 

 

-Какво каза? - Омуртаг направи две крачки и предупредителния знак в главата ми силно иззвъня. Трябва да ги спра,иначе кой знае какви ще са последствията. 

 

-Казах…

 

-Скъпи,да тръгваме! Гладна съм,а и краката ме болят. - посягам да хвана ръката му,но рязко я отдръпна. Не иска да го докосвам. И ще уважа това.

 

-Играеш си с огъня. - Омуртаг повдигна пръста си,сочейки право към Маламир. Заставам пред Омуртаг, сякаш така ще го спра,ако реши да му налита на бой. - Но знай,че огънят го контролирам само аз. - Маламир се засмя,когато Омуртаг излиза от тоалетната и аз го последвам. Напрежението между нас е осезаемо. Чак въздухът се промени. В такъв момент, мълчанието е най-добрият спътник. 

Излизаме не на шатрата при домакиня,а на мечтания двор. Водата извира и се лее върху фонтаните,докато Омуртаг тежко минава покрай тях. Сега само мисля какво  да кажа за Маламир,когато ме попита. Нищо друго не ми идва на акъла,освен,той влезе в тоалетната и ме целуна. Аз не отговорих, естествено,но като го виждам колко доверие има на хората, а на мен най-малко,ще си изхабя напразно думите. 

 

-Качвай се! - ръмжи той. Отварям вратата на колата и послушно сядам. Сега е като бомба със закъснител. Не искам аз да съм човека,който ще го предизвика и да избухне. Омуртаг стои до колата и след малко разбирам защо. В далечината се вижда Боримил да притичва към нас. Разговорът им беше твърде тих за да чуя какво си говорят,но пък и кратък. Като цяло не е по приказките. Ако може с мимики да контактува ще е най-добре. 

 

Омуртаг се качва,но не пали двигателя. Седи на седалката с ръка на волана и тежко диша. Очаквах да ме удари,да ми се скара или да ме нагруби по негов начин,но да хване гърлото ми и да ме целуне,беше най-странното нещо,което е правил, откакто го познавам. При Маламир не отговорих на целувката,но при Омуртаг веднага плъзвам езика си около неговият. Изведнъж се превърна от спокойна целувка,в неконтролируема. Наклони настрани главата и превзе устата ми като човек,който дълго време е чакал правилният момент за да ми докаже,че е само той,никой друг. 

Стискам вратовръзката му и го придърпвам все по-близо към себе си. Целувките с Омуртаг са като вихрушка. Взема това,което иска и накрая ме оставя без дъх. -Ако още един път те видя да целуваш това копеле,ще ти изтръгна езика. - прииска ми се да го поправя. Да му кажа,че не съм го целунала, но си премълчавам. Докосвам с език небцето си, сякаш трябва да се уверя,че е там и се намествам на седалката. 

 

-Кой е Маламир? - попитах аз,когато излязохме от двора на Имението. Подаде газ и веднага се отпускам. 

 

-Той е син на един от партньорите в шибаният бизнес на баща ми. - донякъде разбирам какво се случва. 

 

-Но ти водиш този бизнес. 

 

-Не! - рязко завъртам глава към Омуртаг. Събирам всичката информация в главата си и стигам до един съществен въпрос. Ако Ваньо е взел бизнеса на баща им,след смъртта му кой го е наследил. -Сложи си колана. - в първият момент не разбрах какво ми каза,докато не видях да закопчава своя. 

 

-Какво има? - Омуртаг погледна към огледалото за задно виждане,карайки ме да се обърна и да видя трите черни джипа задаващи се към нас. Стискам дръжката на вратата ,докато Омуртаг прелита към магистралата. Адреналинът се покачва до невиждани висоти,когато дръпна ръчната и колата поднесе. Вече не знам какво да си мисля за него. Автомобилен състезател ли е? Толкова добре регулира всяко движение на колата,че ще е странно,ако отрече очевидното. Отново дръпна ръчната и такъв перфектен обратен завой направи,че съм възхитена. Господи. Нямам идея какво се случва с мен,но това ме възбужда. Интересно ми е ,ако съм в скута му и го яздя дали ще кара по същият начин. Игнорирам всичките тези абсурдни мисли за мен и Омуртаг и отново поглеждам зад нас. Твърде близо са. - Искат да ни убият ли? - чудя се на спокойният си тон в този момент. Като всяка една жена трябва да пищя,да го окуражавам да побърза,а аз му се доверявам и задавам тъпи въпроси,колкото да разбере,че съм притеснена. Не се притеснявам. В добри ръце съм. Така го усещам.

 

-Каквито и да са намеренията им ,трябва да избягам. - Омуртаг превключи на друга предавка и ме залепи на седалката. Двигателят шумно ръмжи при бързата скорост, заради която аз едва не изпищявам от кеф. 

 

Качва се на моста за към града и неочаквано зад нас се чуват изстрели. Омуртаг ругае и преминава на съседното платно за да ги избегне. Отново се връща в лявата лента и така няколко минути жонглира от едното платно на другото. Не мога да отрека,че е страхотен в това отношение. Знае кога да подаде газ,кога да намали,кога да завие и колко разстояние да мине покрай колите. Но едва ли е очаквал поредният изстрел да оцели гумата. Хващам се за колана и пищя с пълно гърло,когато колата поднася и ни изпраща към мантинелата. Омуртаг се опитва да я върне към пътя,но всичко се случва в секундата,в която успява и един от джиповете ни удря. Затварям очи и отново пищя,докато помитаме няколко коли. 

 

След малко не усещам нищо друго освен ръцете на Омуртаг и топлият му дъх във врата ми. Затварям очи и продължавам да стискам колана при поредният удар. 

 

Седма глава

Ина

 

 

Светът около мен непрестанно се върти. Чувам гласове. Чуваш шумът на колите. Усещам миризмата на пушек. Помощта е недалеч от тук,а аз нямам силите да отворя очи и да видя къде съм. И най-важното да разбера дали Омуртаг е жив. 

След малко се чува затваряне на врата и гласовете отшумяват. Страх ме е. Не знам  какво е състоянието ми. Не знам какво да очаквам. 

 

-Омуртаг! - шептя аз. Насилвам се да отворя очи и ми трябваха няколко секунди да осъзная,че съм качена в линейка. Няколкото пъти примигване за да проясня зрението си,докара нова болка в главата ми. -Омуртаг! 

 

-Не мърдайте! - каза женски глас. Завъртам глава,виждайки младо момиче с черна коса вързана на опашка и в бяла престилка. Доктор или медицинска сестра. 

 

-Къде е той? - момичето се суети около мен,проверявайки пулса ми.- Кажете ми! Жив ли е? - тя вдигна очи към мен,след това грабна стетоскопа и започна да ме прослушва. Оставям я да си върши работата. Изчаквам удобен момент отново да попитам. Вече си мисля най-лошото. Омуртаг беше върху мен и ме предпази от ударите. 

 

-Жив е! - най-сетне отговаря жената. Миг на облекчение премина през мен. -Има тежки наранявания. Линейката е на път за болницата. - лицето ми помръкна от чутото. 

 

-Искам да отида при него. - жената се подсмихна. 

 

-Там отивате. - много леко кимам с глава и отново затварям очи. Цялото тяло ме боли,но не може да се сравни с болката,която изпитвам заради състоянието на Омуртаг. За първи път усещам пронизваща болка в сърцето си. -Не попитахте за себе си. - нищо не казвам. Ако не беше той,можеше да не водим този разговор в момента. И все пак жената реши да сподели на пръв поглед какво е състоянието ми. - В областта на главата,ръцете и краката имате леки наранявания. Нищо сериозно. Ще се възстановите напълно. 

 

-Благодаря! - все още със затворени очи,аз не спирам да мисля за Омуртаг. Не ми се е случвало да мисля за друг мъж и така да се притеснявам. Когато бях с Ваньо,аз се молих да не се върне жив. Да има един човек на тази земя,който да го мрази,толкова колкото аз и да го убие. И този ден дойде. С огромна омраза към всички мъже,аз се съгласих да навляза в живота на брат му. Да го разоблича и да го съсипя. 

Вече не съм сигурна,че искам да правя каквото и да било срещу Омуртаг. Да,свободата ми е важна. За това живея. Но опитът за убийство промени хода на мисленето ми. 

 

Линейката спира и нетърпелива се изправям от носилката. Колкото и да ме боли, била съм и в по-лошо състояние. Търпях насилието от Ваньо, сега ще изтърпя няколко наранявания. 

Жената слезе от линейката и чувам колко подробно обяснява за нараняванията ми. Предполагам е на доктора,който ни посреща. 

 

Със сетни сили стъпвам на земята и в същият момент доктора се появи. Възрастен мъж на около петдесет години с побеляла коса и блага усмивка. 

 

-Ина Станкова? - кимам с глава и с негова помощ слизам от линейката. -Как се чувствате? - двамата вървим към входа на болницата. 

 

-И по-добре съм била. Но това няма значение. Кажете ми, той как е? - влизаме в болницата и доктора нареди да ми донесат количка.  

 

-В съзнание. -същата сестра от линейката се приближи с количка. Изтощена съм. Краката ми треперят. И без възражения,сядам в количката. - Говорете с него, иска да си тръгне. В момента е дезориентиран, с навехнат крак и ръка. Прободната рана не е засегнал вътрешен орган,но му трябва почивка и наблюдение. -Прободна рана? Какви ги говори? 

 

-Как…

 

-Почистете раните ѝ и я заведете при него. - разпореди се доктора. Сестрата бутна количката по коридора. 

 

-Заведете ме при Омуртаг. 

 

-Доктора…

 

-Раните мога да си ги почистя сама. Искам да говоря с него. - не знам дали Омуртаг не им е платил за да бъдат толкова тихи и дискретни. Държат се малко странно с мен. Ваньо редовно го правеше. Затварят си очите за всичко. 

Сестрата си премълча и ме поведе към асансьора. Колко познато. Нищо друго не мога да направя освен и аз да мълча. Събирам сили за разговора ми с Омуртаг. Днес трябва да се превъплътя в негова жена. Ще си пробвам късмета,но нека да не се залъгваме. Кого убеждавам? Омуртаг Тунчев. Свикнал да бъде напълно сам,да няма близки и роднини за да му дадат съвет в живота. Създал образа си от дете. Коя съм аз,че да го поучавам? 

 

Сестрата отваря една от вратите по коридора на втория етаж и влиза с мен в стаята на Омуртаг. Както каза доктора,той е в съзнание. Погълнат от мисли, взира се в тавана. 

 

-Омуртаг! - много бавно завъртя очи към мен. -Бихте ли ни оставили сами? - попитах сестрата. След известно суетене за да провери всички монитори и общото състояние на Омуртаг, тя излезе от стаята. Изправям се от количката и сядам на леглото,където лежи той.  Свил е устни до побеляване и знам,че сега е недоволен. Мъж като него,уязвимостта е най-болезненото нещо. -Как си? -оглеждам го така,сякаш за първи път го виждам. Има увит бинт на лакътя на лявата ръка и на десния глезен. Прободната рана е малко над гърдата.

 

-Разкарай се! - същият като брат си. Един единствен път попитах Ваньо как е и той ме захапа. Тогава се прибра с кървава риза. 

 

-Докторът каза,че искаш да си тръгнеш. - Омуртаг отново ме погледна. Този път присви очи и бавно се надигна от леглото. Прави така за да ме изплаши. Но не мога да забравя как ме предпази с тялото си. 

 

-Затвори си малката лъжлива уста,Ина! - може би сгреших със заключенията. Може би някъде нещо пропускам. Той е настървен. Не,че не е бил такъв. Но защо точно сега го показва по такъв злобен начин. Какво се промени след катастрофата?  - Махни ми се от погледа. - отново ляга и здраво стиска челюстта си. Откакто влязох в бърлогата му, имам желанието да докосна същата челюст и белезите по гърба му. Наречете ме луда,но той ме привлича по особен начин. 

 

-Омуртаг! 

 

-Изчезни! - съска той. И аз мога да бъда ината и не мърдам от мястото си. 

 

-Благодаря! - колкото и да не харесва моята лъжлива уста,ето че пак се обаждам. - Ако не беше ме опазил с тялото си,може би щях да съм мъртва. -Омуртаг сумти и продължава да стиска челюстта си. Тази проклета челюст. Не мога да откъсна очи от нея. 

 

-Ти ги извика,нали? 

 

-Какво?! - пищя аз. И да изложа и моят живот на опасност. - Както виждаш ,аз живея при теб. Нямам телефон,слушам всяка твоя команда и изпълнявам. Как, по дяволите ще ги извикам? 

 

-Омуртаг! - вратата се отваря и влиза Исперих. Задъхан и с намачкана риза,той се скова като ни видя. - Кой беше? 

 

-Попитай,Ина! - отново хвърля обвинения към мен. Исперих ме погледна и направи гримаса,която не можах да разтълкувам. Нямам представа какво означава това. И двамата са толкова прикрити. Трудно е човек да ги разбере. 

 

-Нямам нищо общо! Не ме намесвайте! - извиках аз. 

 

-Тогава ми обясни съобщението. - Омуртаг взе телефона от шкафчето и го обърна към мен. 

 

“Разкарай кучката! Тя е предател.” 

 

Кръвта се оттече от лицето ми. Защо ще му изпраща такова съобщение? Шокирана и объркана,тежко преглъщам преди да отговоря. 

 

-Не знам какво означава.  

 

-Означава това,че е време да си тръгваш. Махни я от тук! - Исперих ме стисна за лакътя и ме задърпа извън стаята. 

 

-Чакай! -все повече затяга хватката,докато минаваме по коридора и се срещаме с повечето сестри и доктори на етажа. Някои ни поглеждат,други ни подминават като пътен знак. Предположението ми излезе истина. Платил е да си мълчат. 

Скриваме се от всички и грубо ме блъсна към стената. 

 

-Дразниш лидера. Предизвикаш го. Ще те убие,без да му мигне окото. 

 

-Няма да ме убие. - Исперих ме заклещи с ръцете си от двете страни на главата ми и се приближи опасно близо към мен. Дъхът ни се смесва и едва не губя контрол,заради очите му,заради устните му,заради начина,по който ме гледа. 

 

-Мислиш,че е влюбен и ще се смили над теб. - Исперих се засмя. - О,миличка! Той не те понася. - стискам зъби и се опитвам да си замълча. -Тези дни,докато той се възстановява,ще работиш. 

 

-Няма да ми казваш какво да правя. -не знам какво ми става, но толкова уверена в думите си не съм била. 

 

-Така нареди Омуртаг. - колкото да не искам да повярвам,съобщението го е подтикнало да вземе това решение. Щом е така,ще работя. Никога досега не ми се е налагало да го правя. Ваньо не ми позволи. Държеше винаги да бъда на линия. 

 

-Добре! - издишвам пред устните му. - Каква работа? 

 

-Барманка в клуб. Собственикът е мой познат. - нямам идея дали ставам за такава работа,но е по-добре от сервитьорка с привилегии или проститутка на пътя. Кимам с глава и поглеждам към белега под устната му. - Оближи го! 

 

-Какво? - аз ли не чух правилно или наистина го каза. 

 

-Чу ме,Ина! 

 

-Няма да го направя! 

 

-Но го искаш. - Да,искам! И се притеснявам от всичките мои желания. Преди малко исках да докосна челюстта и белезите на Омуртаг,а сега този на Исперих подтиква да си представям разни работи. Чак ми е неудобно да ги спомена. 

 

-Аз какво искам,не те интересува. Кога започвам работа? - Исперих се подсмихна и прокара ръката си през заплетената ми коса. 

 

-Започваш тази вечер. - отварям уста за да кажа,че преди час катастрофирах и не съм в кондиция за каквато и да е работа,но той сякаш разбра и запуши устата ми. - Прибирам те и се подготвяш. -погледът му премина от устните до краката ми. -Гледай никой да не разбере какво се е случило. Тук…- потупа бузата ми. Точно там ме боли. - …сложи повече грим. Разбра ли? - леко кимам с глава. -Браво! Послушна както винаги. - отдръпна ме от стената и ме побутна да сляза по стъпалата. Краката ми все още треперят, но се държа. Няма да покажа слабостта си пред Исперих. Той само това чака. Да ми се присмива и да ми се подиграва. Колкото е привлекателен,толкова и дразнещ. 

 

Минаваме през рецепция и нищо. Докторът,който ми каза да убедя Омуртаг, даже не ме погледна. Сестрата не я видях никъде,а и няма значение. Вече всичко отмина. Сега съм малко по-спокойна. Но все още ме тревожи съобщението и какво следва. Тази вечер ще работя и както не познавам никого,не знам и как ще се държат. Едва ли Исперих ще ме следи. Все пак той има по-важни неща,отколкото аз. 

 

Качваме се в колата и веднага се сещам за тази на Омуртаг. Толкова добре му прилягаше,на външността,на характера,на вкуса му и за секунди се превърна в купчина ламарина. Да изпитвам съжаление към една машина е лудост. Или всичко опира до Омуртаг. Лека полека черупката,която изградих през годините се пречупва. От това ме е страх. Не искам да изпитвам каквото и да било,особено към мъж. Влечението към Исперих също е повече от ужасяващо. Аз мразя мъжете. Ненавиждам ги от дъното на душата си,а тялото ми реагира по коренно различен начин от разума. 

 

Исперих твърде плавно и внимателно потегля. Разбирам защо го прави. Преди час бях като герой от филм. Гонка,изстрели,писъци и помитане на коли. И след всичкия този ужас,аз не се страхувам от това да съм пътуващ в кола. Явно нещо не е наред с мен. Искам непрестанен адреналин. Желая двама опасни мъже. Те ме разиграват,подхвърлят ме ,където им падне и аз мълча. Съгласявам се на всичко. И това го дължа на годините прекарани с Ваньо. Аз се примирявам с всичко. А трябваше да бъда жената,която да не позволява това. Да бъда борбена,настоятелна в думите си,в действията си. 

Подпирам чело върху ръката си и пъшкам от безсилие. Наистина ли съм толкова прозрачна и лесна,както се изрази Омуртаг?

 

-Не мога! - не осъзнах,че съм го казала на глас.

 

-Какво не можеш? - попита Исперих. Потърквам с пръсти слепоочието си и тежко издишвам. 

 

-Уморена съм. - поне за това няма как за излъжа. След опита за убийство,аз не само съм уморена, а и ужасена да превърна всички мои мисли в реалност. 

 

-Личи ти, но има и нещо друго. - чудя се дали не чете мисли. Поглеждам го и направих грешката да се спра на проклетия белег. Как може един белег да съсипва всичко,което постигнах през шестте месеца след смъртта на Ваньо? 

 

-Няма друго. - съскам аз. 

 

-Обмисляш дали да го оближеш,нали? - Господи. Колко е близо до истината. Прекалено близо. 

 

-Ще ти се. - преди час можеше да умра,а сега мисля за такива глупости. Направо не е за вярване. 

 

-Ще дойде и този момент,и то съвсем скоро. - типично за един мъж. Толкова уверени в думите си. 

Нито аз ,нито той проговаря повече. И по-добре. Сега не ми трябва допълнителен стимул,а напротив. Трябва ми точно онази моя страна, заради която аз съм тук. Сред тях. Да открия нещо повече за скрития бизнес на Омуртаг. Това е моят план. Като всичко това приключи,аз ще съм свободна. 

 

Нямам търпение да се видя с родителите си и да следвам съдбата си. Все още не знам на къде да се запътя,но и това време ще дойде и ще разбера. 

 

Исперих завива към улицата,където е кооперацията и търси място за паркиране. През това време,аз откопчавам колана и отново завързвам обувките си. Връзките са почти разхлабени. Нямах време да мисля за тях. 

 

-По дяволите! - Исперих ругае и с това ме подтикна да се изправя и да го погледна. Но той не гледа към мен, а гледа срещу нас. 

 

Много бавно отмествам очи и буквално подскачам на седалката със силен писък,при срещата с дулото на пистолет насочен право към мен. 

 

Осма глава

Ина

 

 

-Познаваш ли го? - попита Исперих. 

 

-Не! - мъжът е с шапка с козирка и все пак мога да видя лицето му. Изглежда на около четиридесет години,не е обръснат,брадата е на около две,три седмици. Очите му са неясни и насочени към мен. Кожата ми настръхна,дланите ми се изпотяват,аз се страхувам. 

 

-Вдигни ръцете си! - подтиква ме Исперих. Нямам друг избор,освен да го направя и заедно да слезем от колата. -Помисли,преди да го направиш. - мъжът не обърна внимание на Исперих. Продължава да се взира в мен. 

 

-Защо? - позволявам си да попитам. Ако ще ме убива,поне да знам причината. 

 

-Мисля,че се досещаш. - мъжът наклони глава настрани,сякаш ме преценява. 

 

-Нямам представа за какво говорите. - той се подсмихна и бавно се приближи към мен с пистолета в ръка. Исперих също се размърда и сега мога да мисля само как да му дам време. Измервам времето като избор на действие. И една секунда може да определи съдбата ти. В моя случай е точно така. Този ход оставам за Исперих. Ако иска да живея,ще действа. Ако иска да умра,ще го остави. 

 

-Той беше сигурен,че така ще кажеш. - опря дулото между очите ми. Треперя,но се държа. Трябва да покажа нещо различно от себе си. Не само страха си. Ваньо знаеше за слабостите ми и за съжаление никога не видя силната ми страна. Той създаде момиче,което искаше не само да избяга от него,а и от себе си. Самоубийството беше един от моите варианти. Исках да приключи този кошмар,веднъж завинаги. 

 

-Кой? - потръпвам,когато се приближи до толкова,че само аз да го чуя. 

 

-”Ангелско лице”. - отдръпна се за да види реакцията ми,но не гледа към лицето,а към сърцето ми. Сякаш чува колко бързо се промени ритъма. Сякаш го вижда през роклята. И на него това му хареса. Точно това целеше. Да затегне възела в гърлото ми и да изпадна в паника. 

Нищо не чувам,зрението ми се замъглява,а с крайчеца на окото виждам Исперих да действа. Отблъсква пистолета и с нож опрян в гърлото,те се отдалечават от мен. Мъжът по никакъв начин не показва,че е притеснен. Продължава да ме наблюдава и слуша това,което му говори Исперих. 

 

Не трябва да съм тук,дава ми време да се скрия. Притичвам към сградата и за секунди съм на стълбите. Мога да хвана асансьора и да стигна по-бързо,но като се изкачих до втория етаж, аз опирам гърба си на стената и бавно се свличам. 

Замислям се над всичко,което ми казаха за Ваньо. Замислям се за убийството му,замислям се и за задачата. Целта е Омуртаг,но защо всичко клони към мен. Защо този мъж беше тук и ме заплаши? Какво пропускам? 

 

-Ина! - чувам гласът на Исперих,но не се обаждам. Вече не знам на кого и на какво да вярвам. -Къде си? - той е горе,мислил си е,че ще се кача на асансьора. - Мамка му! - крещи той. Закривам лицето си с ръце и чакам да ме открие. Не е трудно да се досети къде съм. Чувам стъпките му,той слиза по стъпалата. - Защо си тук? - не вдигам поглед. Не искам да разбере колко ми е тежко. -Ина! - изправи ме от земята и свали ръцете ми. -Погледни ме! - с пълно безразличие,аз го поглеждам. -Какво ти каза? 

 

-Заплаши ме. - лъжа аз. 

 

-Друго? 

 

-Няма друго. Искаше да ме убие. - Исперих ме гледа в очите и известно време не проговори. 

 

-Да се качваме. - стисна ме под лакътя и от втория етаж се качваме в асансьора. 

 

-Къде е той?

 

-Убих го! - искам да кажа нещо,но така и не идват думите. - Хайде! - вървя по коридора и късно осъзнавам,че нямам ключ. Чантата остана в колата. - Какво има? -повдигам ръце за да разбере какъв е проблема. -Омуртаг ми даде резервен ключ.- кимам с глава,сякаш това е нещо нормално. А може би е така. Все пак апартамента не е мой,а на Омуртаг. - Изкъпи се. Ще те изчакам. 

 

-Слушам! - шефа не е тук и трябва да приемам командите от дясната му ръка. Влизам в банята,събличам роклята и заставам под душа. 

“Ангелско лице”. Лицето,което срещнах един единствен път. И беше достатъчен за да знам,че крои нещо срещу моят насилник. Ваньо не хареса идеята за съвместен бизнес. Не позволи на никого да се добере до доказателствата срещу всеки един управляващ,включително и Президента на България. Според мен,той ги е изнудвал за да има нужната закрила и никой да не припарва до него.  

 

Мислите ми са тежки и осъзнавам,че това са само предположения. Чувала съм няколко негови разговори и събирам нишките. Може да греша,но убийството на Ваньо е само началото. Следващият им ход е Омуртаг за да заличат всички с фамилия Тунчев. И накрая съм аз,защото съм сред тях. Аз съм свидетел. А свидетелите никога не остават живи. Значи никога няма да ми дадат свободата,която искам. Те са ме излъгали. 

 

-Ина,добре ли си? От половин час си в банята. - вземам шампоана и за секунди измивам косата си. Достатъчно време се забавих. Изплаквам тялото си и спирам душа. Изпищявам,когато виждам една ръка в кабината. Исперих ми подава кърпата. Вземам я и я увивам около тялото си. 

 

-Добре съм!- Исперих се е преоблякъл. Сега е с бял панталон и черна риза. Хубава гледка за очите ми. -Къде ще ходиш? - влизам в стаята и първото нещо,което правя е да грабна една близалка от нощното шкафче. Омуртаг остана озадачен като му казах какво искам да ми донесе,но пък и не възрази. На следващият ден в стаята ме чакаше огромен пакет с близалки. Аз съм като едно малко дете. Успокояват нервите ми. А точно сега,имам огромна нужда. 

 

-Идвам с теб. - донякъде съм благодарна на това. Няма да бъда сама сред всички непознати. Лапвам близалката и разглеждам дрехите в гардероба.

 

-Какво трябва да облека? - всички дрехи са според сезона. Много рокли и две,три туники. 

 

-Нещо удобно. - изваждам една бяла туника,която успешно ще ми стигне малко под дупето. Показвам му я и получавам одобрение с леко кимане. Не знам колко е удачно да ходя на работа с бяло,но няма по-тъмни цветове. -По-добре ли се чувстваш? - гласът му става все по-далечен. Остави ме сама в стаята за да се облека. 

 

-Какво ти пука? Нали правиш,това което ти е наредено. - тъкмо щях да обличам туниката и Исперих грубо ме бутна към леглото. Обръщам се по гръб,виждайки го да запретва ръкавите на ризата. Какво ще прави? Ще ме бие ли? 

 

-А това дали ми е наредено? - грабва близалката от устата ми и я лапна. Исках да му кажа да ми я върне,но определено не бях готова за това,което следва. Разтвори краката ми,отмести бельото настрани,извади близалката и я плъзна между срамните ми устни. Наблюдавам движенията му и не знам как да реагирам. Следващото му действие,което отново не очаквах е да отдръпне близалката и да я замени с езика си. Боже. Никога никой не го е правил. - Толкова вкусна. - извибрира гласът му. 

 

-Какво…- леко разтварям устни при умелото завъртане на езика върху клитора. Исперих ме гледа в очите,аз пък не мога да откъсна поглед от това,което прави. Мразя секса. Никога не ми е носило удоволствие,а само болка. И сега усещането на езика му точно там е най-хубавото нещо,което съм изпитвала. 

 

-Продължи! - поклащам глава и стискам чаршафа. -Хайде! - настървено смуче клитора и колкото да съм се научила да бъда тиха,почти да не издавам звук,аз изпищявам. Само като ме чу и сините му очи потъмняват.

 

-Не очаквах да…- отмятам глава и силно пъшкам. Много пъти съм си представяла какво е чувството да ти доставят удоволствие по този начин. В момента надмина очакванията ми. Цялата горя,готова съм да отпусна напрегнатото си тяло и да се отдам на блаженство. Това никога не ми се е случвало. 

 

-Исках вкусът ти да полепне по езика ми. Да те усещам цял ден. - думите му ме взривяват от всякъде. 

 

-Исперих! - подскачам,когато пъхна близалката във вагината. Завъртя я и след малко я изкара. На този ден катастрофирах. Опряха дуло между очите ми. А сега се намирам на седмото небе. Чудя се какво ли ме очаква до вечерта. -Господи! -не искам да намесвам Господ,когато правят това с мен,но устата ми сама се отваря и сама бълва глупости. 

Исперих лапна близалката и така измърка,че едва се спрях да не скоча върху него. Отново я пъхна в мен,като игриво я вкарва и изкарва. 

Смуче клитора ,смуче близалката,пак смуче клитора и това ме побърка. Отпускам се на леглото и най-безсрамно пъшкам. Исперих остави близалката във вагината и свали чашките на сутиена. В първият момент исках да закрия гърдите си, срам ме е от това,което ще види,но той отдръпна ръцете ми със силно ръмжене. Очаквах отклик,вместо това,продължи да прави кръгове,както и да дърпа зърната ми. 

 

-Ще те изям! - да чуя с каква наслада ми доставя удоволствие е едновременно странно и приятно. В моят живот няма удоволствия. -Свърши,Ина! - изкара близалката от мен и я замени с пръстите си. Извивам се в дъга и топлина плъзва под корема ми. Исперих свива и изпъва пръстите си,а езика му прави дълги линии от клитора до ануса. Не издържам. Бедрата ми треперят. От устата ми се излизат най-различни стенания,а Исперих и за миг не спира. Той е гладен за още. Но всичко отминава след секунди. Дишам тежко и се опитвам да намеря път към реалността. Моята пагубна реалност. 

 

-Ще правим ли…-не мога да го кажа. 

 

-Секс?- Исперих се засмива,карайки ме да се надигна от леглото. Той видимо се забавлява,докато смуче близалката. - Искаш те чукам,така ли? -така като гледам е напълно готов. Пенисът му се очертава през панталона. 

 

-Аз…аз…- Исперих се приближи,погледна към вагината,продължи нагоре към гърдите ми и се спря на устните. 

 

-Бих искал да те видя под себе си,над себе си,да стискам зърната ти,да се забивам дълбоко в теб,да дразня клитора ти,да запушвам устата ти,да дърпам косата ти и при всеки стон да разширявам ануса ти. Аз съм готов да рискувам,но ти готова ли си да ми кажеш защо са рязали долната част на гърдите ти. -всичко беше толкова хубаво. Като сън и сега се събуждам. Но защо направи така да си спомня за този ужасен момент. - Така си и помислих. Облечи се! - пъхна близалката в устата ми и излезе от стаята. 

 

Току-що получих един страхотен оргазъм и вместо да съм доволна и удовлетворена от това,аз съм раздразнена. С ядни движения,обличам туниката и сресвам косата си. Май ще е най-добре да я вържа за да не ми направят проблем на работното ми място. Слагам малко пудра за да прикрия синината на бузата си и се връщам при Исперих. 

 

-Трябва да побързаме! - обувам ниски обувки за да ми е удобно и излизам от апартамента. Исперих заключва и заедно се качваме в асансьора. Поглеждам го и въртя близалката в устата си. По дяволите. Сега, като е в устата ми,всеки път,ще се сещам за момента,когато я вкара във вагината ми и я вкуси след това. И така като гледам,той си мисли същото,щом се усмихва. Нарочно го направи. Той знае,че няма да издържа и ще поискам пак. Не е далеч от истината,но да не забравим и на кого се кланим. 

 

Омуртаг не може да се определи като променлива величина,нито като духовна стойност,той е съотношение на силите на два различни свята. И ще поема пътя към неговия свят, за да извоювам свободата си. 

.

Девета глава

Ина

 

 

Миризмата на пури, различни парфюми и хора се е смесила в тежко ухание,обгърнало всяка част от тялото ти. От приглушените светлини ми е трудно да видя нещо повече от тъмни движещи се силуети. Две момичета в различни ъгли танцуват под диско топки,хвърляйки багри от различни светлини върху тях. Хората са толкова заети от магията на музиката,че не обръщат внимание на прелъстителния танц,с който се опитват да ги привлекат. 

Завъртам глава към кръглия бар,по средата на помещението. Мъжете,които въртят шишета между пръстите си и ги хвърлят като демонстрация разширяват очите ми. Би трябвало да се възхитя на уменията им,но съм толкова скована и притеснена,че ме е страх да отида при тях. Предполага се,че трябва да правя същото,а аз съм толкова зле по отношения на такива неща. Тази работа не е за мен. Не знам какво ще правя. А като гледам с каква решителност ме води Исперих към тях, аз се сгърчвам на място. 

 

-Исперих! - побутвам го за да ме погледне. В отговор той ми се подсмихна. Чудесно,няма що. Не ми трябва прелестните му усмивки,а да ме заведе някъде другъде. Там ,където няма да се изложа. 

 

-Момчета! - силно извика той за да привлече вниманието им. Тримата поглеждат към него и бързо се струпват един до друг. Много е тъмно за да видя добре лицата им. -Това е Ина….и ще работи с вас. - тримата се споглеждат за секунда след това бавно кимат,сякаш не е нещо кой знае какво. Едно момиче сред трима мъже. -Сега…-Исперих ме хвана за ръката ,карайки да погледна към сплетените ни ръце. Не знам защо ,но топлината на ръката му донякъде ме успокоява. Още съм като зашеметена. Тука има много хора. Прекалено много. Не обичам големи тълпи. Така се чувствам по-уязвима. -...имам една среща и ще се върна след час. - поклащам глава. Не може да ме остави тук. - Влизай при тях. Нищо няма да ти направят. - Не съм много убедена. Това са мъже. Всички мислят за едно и също нещо. 

 

-А,Омуртаг? 

 

-Не го мисли. Сега влизай зад бара и им помогни. Има много клиентела. - Исперих бръкна в джоба на панталоните си и ми подаде,не какво да е ,а една близалка. Говедо. -Да имаш резерва. Ако ти доскучее. -Усмихна се и не тръгна от там,където влязохме,а към тъмнината зад сепаретата от другия край на клуба. Ръцете ми треперят,докато влизам зад бара и три глави се обръщат към мен. Нещо има при тези момчета. Нещо не е както трябва. Или приглушената светлина ме обърква или аз тотално съм се побъркала. Няма край този ден. Какво ли още ще ми се случи? 

 

-Ина! - извика единият от барманите. -Ела! - колебливо пристъпвам към него и сега като съм достатъчно близо усещам харизмата,която излъчва. Освен,че има сладък мирис,а и гарванова черна ,непокорна коса. Очите му са зелени,подобни на Омуртаг,но в малко по- светъл нюанс. Въздишам при игривата трапчинка на бузата,когато се усмихна. Не стига до очите му,но и тази съвсем непринудена усмивка ме заслепи. Свеждам глава за да огледам черната тениска с лого “Екстаз” от едната страна,осъзнавайки,че клуба се казва така. Погледът ми се спуска по-надолу към черните дънки,които прекалено много описват всичко. Има стройна фигура,изправен гръб,ясна нагласа какво прави и магнетизъм. Поглеждам през рамо към другите двама,забелязвайки същото. Като по часовник те се обръщат и едва не ми пада ченето,когато разбирам,че те са…са…тризнаци. Еднакви от върха на косата до обувките им. - Ще ти позволим да ни огледаш, но нека да е по-късно. - бузите ми почервеняват от смущение. Другите двама се смеят,докато въртят шишета между пръстите си,правейки представление на групичка момичета, точно срещу тях. 

 

-Аз…не очаквах да…

 

-Не очакваше трима напълно еднакви зад бара? - прехапвам устна и леко кимам с глава. -Разочарована ли си? 

 

-Не! - изстрелвам в отговор. Момчето се изкиска и поклати глава. -Как се казваш? 

 

-Матей…-той се завъртя към братята си. - …този с големия чеп…-сочи момчето отдясно. Големият чеп? Как трябва това да го тълкувам? - …е Максим…а другият със способността да ближе много вагини наведнъж, се казва Манол. - закашлям се и леко се отдалечавам от Матей. Той ме потупва по гърба,сякаш съм се задавила,но не мога и да не чуя как тихо се смее. Будалка ме, а аз се връзвам на всичко. -Дишай,Ина! Още нищо не си видяла. 

 

-Като например големият чеп на Максим и Манол,който успява да ближе много вагини наведнъж? -попитах аз с писклив глас. Матей широко се усмихна. 

 

-Запомнила си всичко,което казах. Чудесно! Значи си готова да започваме работа. Тука е важно да помниш поръчките. -добре,влизаме в професионален режим. По-добре така,отколкото да си представям какъв пенис има Максим или да ми се иска да гледам как Манол ще се справи с повече от една вагина. - Момчета,поздравете новата ни колежка! - цялата трепвам,но не от страх,а от вълнение,когато другите два клонинги идват с премерени стъпки към мен. Усмихват се,по същият начин като Матей и вече ми идва да припадна. С какъв акъл Исперих ме остави тук? По-големият въпрос е защо така реагирам? 

 

-Много обичам близалки. Ще я отвориш ли?- попита Манол. Цялата се изчервявам и затова е виновен Исперих. Нарочно ми я даде. 

 

-Аз…-поглеждам към близалката. -...аз…-пред очите ми изниква езика на Исперих и търкащата се близалка в соковете ми. -Искаш ли я? - гласът ми потрепери.

 

-Може да си я поделим. - тримата ме гледат в очакване,а аз буквално си глътвам езика. Отварям уста,но не излизат думи. 

 

-Остави я! Тя иска сама да си я ближе. 

 

-Защото не знае ние как ближем. - тримата се смеят и едва не потъвам под бара. 

 

-Поръчка! - извика женски глас. Момчетата се хилят,докато поглеждат към касовия бон. 

 

-Хайде! Имаме десет Джака и едно Блъди Мери. - момчетата се вихрят,а аз не знам какво да правя. Стоя като закована и само ги наблюдавам. Матей е ловък в ръцете. Нарежда десет чаши на бар плота и взема бутилката с уиски. Като пълен професионалист ги пълни точно толкова,колкото трябва. Не разбирам от грамажи,но всичките са на едно ниво. Как успява? Възхитена съм. Бих казала,че това е секси. По дяволите. Превръщам се в разгонена котка. Само леко да ме погалят и започвам да мъркам към всеки. Чудя се какво се случва с мен. Не бях такава. Господи,аз ненавиждах мисълта да легна с мъж. Отвращават ме. Изпълвам се с гняв,който тая много дълго време и искам да наранявам,така както мен нараняват. Сега съм прехласната от Омуртаг,Исперих и тризнаците,сякаш това е нещо нормално,а това е лудост. -Всичко е тактика. Ръцете ти сами управляват. Само им дай свобода. -слушам Матей и се замислям за нещо друго. Прокашлям се и се приближавам към него. 

 

-Щом Максим е големият чеп,а Манол обича да ближе вагини,ти какъв си? - гърдите на Матей се раздрусват от смях. Какво да направя,че любопитството ме гризе? 

 

-Това ли те мъчи? - цялата пламвам,но уверено кимам с глава. Матей напълни чашите,приготви една купа с лед и се обърна към мен. - Харесва ми да разтварям ануси. -повдигна ръка и с пръст ми показва. - Да бръкна в тази малка и тясна дупка и да видя как при всеки тласък,тя става по-голяма и по-голяма. - взирам се в изпънатия му пръст,докато не се появиха още два. - После ще пъхна езика си и ще тласкам толкова бързо,докато не свърши. Най-хубавата част е като съм напръскан от сокове. Това е просто върховно. - лекотата,с която изрече всяка дума,кара клитора ми да пулсира. -А ти,какво обичаш? -взе още един бон и бързо се зае да изпълни поръчката. 

 

-Аз ли? - братята му също изпълняват поръчки и се чувствам неудобно,че чакам,а трябва да работя. 

 

-Аха! - мисля какво да кажа,но нищо не ми идва на главата. 

 

-Не знам! - Матей ме погледна. Няма усмивка,няма тръпчинки,има сериозен поглед. 

 

-Как така? - братята му се приближават и изведнъж ми стана страшно горещо. Трябва да се отдалеча и точно това правя. 

 

-Ами…така…- поглеждам към всички наредени бутилки,после към тълпата зад мен и накрая се спирам на една от сервитьорките. Тя ми маха с ръка и с леко колебание отивам при нея. 

 

-Занеси тази табла на шефа. Тъмният коридор…-посочва към същото място,където се скри Исперих. -...втората врата. - отварям уста за да ѝ откажа,но тя се изниза. Направо страхотно. Даже не знам как да нося тази табла. А тя е претъпкана. Има три чаши с уиски,три минерални води,купичка с лед и пури. Тук съм да работя и трябва да се стегна. Стискам зъби,оставам проклетата близалка под плота и излизам от бара. Много бавно плъзвам таблата от бар плота и с две ръце я придържам. Другите я носят с една ръка,но не бих рискувала. Не и първия ден. Вървя към тъмния коридор и едва не се блъскам в стената. Само това ми липсва. Да изсипя всичко и да ме изгонят. Подминавам първата врата и стигам до втората. Няма нищо написано на нея,но щом тя казва,че е тази, значи трябва да почукам. Някой отвътре извика влез и с много зор отварям вратата. Тука има повече светлина отколкото в клуба. Ясно се виждат сепарето,бюрото,етажерката пълна с някакви тъмно сини кутии и тримата мъже седнали пред една кръгла стъклена маса. За миг се сковавам като виждам мъжът с маската. Той е плашещ до мозъка на костите си. С черна коса,тъмни очи и черепна маска, аз едва не изтървам таблата. Отмествам поглед,виждайки Исперих от дясната страна,а от лявата е един по-едър мъж с шкембе,допряно до масата. Светлата му коса е зализана назад,а пурата стърчи от устата му. 

 

Изведнъж въздухът се сгъстява,когато се приближавам и се сепвам от присъствието на двамата мъже зад този с маската. Не ги бях забелязала по-рано, заради маскирания мъж. Устните ми пресъхват, когато и двамата ме поглеждат. Зад бара са тризнаци,а тези са близнаци. Какъв късмет само. Заобиколена съм от стадо мъже,кой от кой по еднакъв и аз сред тях,като цвете,което чака да бъде стъпкано. 

 

-Хайде,скъпа! Сложи ги на масата. -подкани ме дебелака с пурата. Поглеждам отстрани,виждайки малкото място,за да поставя таблата на етажерката. Така мирише на опасност, че непременно трябва да избягам.- Господин Вълев, сделката не е приемлива…- единият от близнаците така изръмжа,че подскачам от уплаха. 

 

-Помисли си пак. Те не са доволни. - гласът му е също толкова плашещ колкото самият той. Мъжът с маската посочва с ръка близнаците зад себе си. 

 

-Не мога! Твърде е рисковано. - Исперих се изправи и отиде при дебелака като му подшушна нещо в ухото. 

 

-Проявяваш неуважение към мен. -близнаците правят една крачка към маскираният. 

 

-Крум! - някой така изскърца със зъби,че нямам смелостта да се движа. - С цялото ми уважение…-дебелака остави пурата и погледна към близнаците. Не знам какво вижда,но той стана бял като платно. -...Имам ли време да помисля? - Крум се приближи и извади нож от незнайно къде. Толкова е бърз,че не успях да проследя движенията му. 

 

-Не! Ще ми кажеш точно след…-погледна към часовника. -...една минута. - дебелака се облегна на стола,а аз решавам да се размърдам. Става ми лошо от всичко това и не ми е мястото тук. Вземам две чаши и ги оставям пред Крум и дебелака. Връщам се, като гледам къде стъпвам за да не стана за посмешище. Исперих ме поглежда,но тук няма развеселеност,тук е на живот и смърт. И знам кога опасността кражи наоколо. -Времето тече. - това ми напомня за Омуртаг. Той измерва времето. 

 

-Всичко върви по план,но има проблем,който трябва да разреша. 

 

-Какъв проблем? - гласът на маскирания плющи като камшик във въздуха. 

 

-С покойника Тунчев. - както бях уверена,така и чашата се изплъзна от пръстите ми и пада на земята. Стъклото се чупи и всички глави се обръщат към мен. 

 

-Извинявам се,ще почистя. - маскираният погледна отново към другият и се моля да не е мой шеф. Ако този мъж ме заговори,ще получа паник атака. Приклякам и вземам всяко едно стъкло,усещайки как ме прорязва най-малкото. Мълча и връщам стъкълцата на таблата. 

 

-Той е мъртъв. Как ще имаш проблем с него? - говорят за Ваньо и се напрягам. 

 

-Нещо се случва в покрайнините. Нещо голямо и трябва да разбера какво е то. - стискам купичката с леда и цялата треперя. 

 

-Ако ме лъжеш, Галин ще те открие и ще изкорми вътрешностите ти. - заплахата беше като удар по гърба на дебелака. Той погледна към близнаците,чудейки се кой всъщност е Галин. И двамата са толкова еднакви,колкото онези тримата зад бара. -Не ги подценявай. Те са още по-зли от мен. - дебелака тежко преглъща,а Крум прави знак на близнака от ляво. Подшушна нещо в ухото му и след секунда,същият ме стисна под лакътя. 

 

-Излез от стаята! - не ми трябва много да го мисля. Вземам таблата,макар да не сервирах минералните води и с бързи крачки тръгвам към вратата. 

 

-И за да потвърдя думите си…- отварям вратата. - …Георги… - излизам от стаята задъхана и трепереща от страх. - …Знаеш какво да правиш.

 

-Чакай…Вълев…- затварям вратата и още не съм направила една крачка и се чува силен вик,който се смесва с музиката. Никой не може да ги чуе,само аз и това ме срива. - Вълев,кажи му да спре! - последва още един вик. Тичам по коридора и срещам Матей близо до бара. Оставам таблата на бар плота и без да кажа и дума,аз излизам от клуба. Нямам представа къде отивам,но по-добре да съм далеч от тук. Далеч от миналото. Далеч от името Ваньо Тунчев и тайните му.

 

 

 

…………………..

 

Крум Вълев и близнаците са герои от поредицата “Живот след отмъщението”. Поредицата я има в профила ми в “wattpad”!

Десета глава

Ина

 

 

Всичко,за което мога да мисля е как да избягам от виковете на онзи мъж. Това ми напомня за самата себе си. За началото на моето пленничество. Чувствах го като наказание. Като гибел. Сега като чувам името на моят насилник,в мен се отприщва нещо познато. Нещо,което пренебрегвам от шест месеца за да продължа напред. Очевидно е,че още не съм готова. Аз губя контрол всеки път като чуя името му и това е моята грешка. Исперих не е глупав. Със сигурност е забелязал реакцията ми и това ще усложни положението. Не знам как ще придобия смелостта да се върна и да го погледна в очите. Да,досега играех ролята на жената,която не помни нищо,но защо си мисля,че нито Омуртаг ,нито Исперих вярват на това. Дали Маламир е знаел,че няма да се справя и иска да ме саботира по най-грозния начин. Дали подозира какво крия и иска да ме унищожи. Вече и на него нямам вяра. Някакво зло витае около мен и това ме притеснява. И си мисля,че това зло не е Омуртаг. 

 

Скривам се зад ъгъла на един от блоковете срещу клуба и бегло поглеждам към входа. Очаквам някой да ме последва, но няма никого. Толкова лесно мога да се измъкна и да започна на ново. Омуртаг го няма,Исперих е твърде зает с маскирания мъж. И да съм на негово място и аз щях да седя като вцепенена и няма да искам да помръдна. А тризнаците имат прекалено много работа за да ги интересува за някаква непозната,която даже не попита за задълженията си като барманка. 

 

По-интересно ти беше за уменията имКакво биха направили на теб,ако беше в ръцете им. 

 

Напомнянето за въпроса,който зададох на Матей,определено не беше в разрез с позицията ми. А моято позиция е ,че трябва да съм прехласната по Омуртаг. Този чернокос звяр,който и пет пари не дава за мен и иска да съм му личната курва,трябва да ме вълнува повече,отколкото всички останали. Но аз ли съм виновна,че седем години живях с изрод. Аз ли съм виновна,че никога не съм получавала удоволствие,освен момента с близалката. Бузите ми се затоплят само като си го помисля. 

Изблъсквам тези мисли и продължавам да се взирам към входа на клуба. 

 

Добре,имам два варианта. Да си пробвам късмета,без пари,без телефон да избягам от всички. Или да се върна. И двата варианта ми се струват едни и същи. Нищо не е в моя полза. 

Стоя още няколко минути в тъмното за да се успокоя и пристъпвам към входа. Крачките ми стават все по-неуверени,когато виждам кой излиза от клуба. Маскираният мъж с близнаците. 

Отбивам към тротоара,но те са като хищници. Близнаците ме поглеждат и сърцето ми замира. Ами,ако решат да ме пленят. Ако решат да ме наранят. 

 

-Ина! - усещам как възела в гърлото ми се затяга прекалено силно и не мога да дишам. -Да поговорим! - властният му глас ме притегля и с това осъзнавам,че колкото да ме е страх,вече пристъпвам към тях. Близнаците се качват в черен джип със затъмнени стъкла и Крум ги последва. Вратата остана отворена,знак да се кача. С тежка въздишка и треперещи крака,аз се настанявам до този опасен мъж. Все още отекват виковете на дебелака и едва не хуквам навън. 

 

-Няма да кажа на никого. - знам защо иска да говори с мен. Да се увери,че няма да изпея случилото се в стаята. 

 

-В това съм напълно убеден. - с крайчеца на окото виждам как ме наблюдава. Все още е с маската и не знам защо, но ми се иска да я свали за да видя лицето му. Не,че по някакъв начин ще спра да се страхувам от него,но тази маска е прекалено страшна. Имам чувството,че ще се раздвижи и ще ме погълне. 

 

-Тогава какво искате от мен,Господин Вълев? - поглеждам към близнака на шофьорското място да свива и изпъва пръстите си,преценявайки дали добре приляга бокса на ръката му. Ако не ме лъжат очите,на всеки пръст има шип. 

 

-Познаваш Ваньо Тунчев. - и ето,че ръцете ми се сковават и с много усилия аз си придавам една маска. Моето прикритие. Поглеждам към Крум,който плашещо се взира в мен и чака да потвърдя. За разлика от близнаците,които са облечени небрежно,с дънки и черна тениска,Крум е с тъмно син костюм. Очите ми се спират на ръкавиците с гравиран череп на тях. Интересно. Може така да му викат. “Черепа”.

 

-Не го познавам. - извръщам поглед и леко се измествам от седалката,колкото да съм далеч от него. 

 

-Знаеш ли…-гласът му става все по-груб. - …хората,които ме лъжат обикновено ги убивам.

 

-Заплашвате ли ме? - попитах тихо аз. 

 

-Приеми го както искаш. Питам за втори и последен път, познаваш ли Ваньо Тунчев?- стискам дръжката на вратата и мярвам нещо да блести пред очите ми. Изписквам,когато виждам същият нож, преди да изляза от стаята. 

 

-Не! Познавам Омуртаг Тунчев. - Крум си играе с острието и мълчи. По принцип не искам да си говоря с него,ама това мълчание предвещава нещо опасно. 

 

-Да видим дали е така. -в първият момент не разбрах какво иска да каже,докато не го виждам да изважда телефон от джоба си и екрана светна. Плъзна няколко пъти пръста си и след малко го допира до ухото. На кого звъни? -Ела пред “Екстаз”. Държа нещо твое. - затвори и го прибра отново в джоба. “Държа нещо твое”. Сякаш съм предмет,а не човешко същество. 

 

Минутите текат, въздухът става все по-тежък и непоносим. Тримата са се умълчали,аз не правя нищо друго освен да се държа непринудено. Сякаш присъствието им не ме плаши толкова много и не ме интересува кой идва. Не съм сигурна дали искам в този момент да виждам Омуртаг,но пък е по-добра компания от Крум и близнаците. Този,който е седнал на пасажерското място и е точно срещу мен е толкова голям,че бицепса му се показва извън седалката. Ще гледам да стоя далеч точно от този близнак. 

 

-Слизай!- заповедта е ясна и без да го мисля бързо изпълнявам. Преди да затворя вратата,една ръка ме стисна за гърлото и ме придърпа. 

 

-Какво си мислиш,че правиш? - съска Омуртаг в ухото ми. Не ме пита защо съм слязла,а защо съм предизвикала вниманието от Крум Вълев. 

 

-Аз…

 

-Тунчев! - Крум слиза от джипа като най-властният човек на планетата и забива погледа си върху Омуртаг. 

 

-Вълев! - Омуртаг не отпуска захвата,само леко ни завъртя. Да сме с лице към Крум.

 

-Не дойде на срещата. - Крум заобиколи джипа и се спря твърде близо до нас. 

 

-Готов съм да те изслушам. - Омуртаг ме пусна и с три куцукащи крачки ме залепи за стената на клуба. -Ако мръднеш,ще съжаляваш. - качи се в джипа на Крум и ме остави сама на тротоара в този късен час. Поне да имах телефон за да отбия времето си. Сега се чувствам като проститутка с тази къса туника. 

Пуфтя и се взирам в затъмнения прозорец. Знам,че хвърля някой друг поглед към мен,за да се увери,че няма да избягам. Е,няма да го направя. Стоя тук като послушното кученце,което съм. Мразя,когато трябва да се държа по този начин. Да правя това,което ми се казва и да мълча ,когато искат. Но какъв избор имам. Вече съм навлязла в дълбокото. И така като гледам,ще е трудно да изляза от там. Всички ме знаят. Вече подозират,че познавам и Ваньо. Крум го доказа. Това означава,че и Исперих си мисли същото. Нищо чудно и Омуртаг да се е усетил. 

 

Господи. Аз съм една идиотка,която беше твърде уверена,че ще се справи. Още на първата седмица,аз се сгафих. 

 

-Ина! - Омуртаг ме повика. -Качвай се в колата. - посочва ми двуместната синя кола спряна зад джипа на Крум. Толкова съм била разсеяна от Крум и близнаците,че не съм чула кога е спрял зад нас. Настанявам се на седалката и мирис на кожа полепва по ноздрите ми. Кожата е матово черно и всичко в колата крещи пари и лукс. Омуртаг седна до мен и първото нещо,което направи е да изчака да потегли джипа на Крум. Когато това се случи,той ме стисна за тила и приближи лицето ми към своето. Устните му се допират към моите и заговаря. - Как се озова в лапите му, Ина? -гледам го в очите и едва незабележимо изваждам езика си за да навлажня устните си. 

 

-Беше случайно. Не исках да…-не очаквах да ме прекъсне с целувка. И не от онези целувки,в които само показва интереса си към мен,а от онези,с които показва,че аз съм негова. Стиска болезнено тила ми и плъзва езика си между устните ми. Леко ги разтварям за да усетя колко е нетърпелив да докосне моя. Не знам дали ми е ядосан,заради Крум или тази целувка казва къде ми е мястото. В неговите лапи,в никой друг. 

 

Поставям ръката си на бедрото му и леко накланям глава за да задълбоча целувката. И той ми позволява. Взема всичко. И интересното е,че нямам нищо против. Вкусът му ме зарежда. Притесненията относно какво си мисли Крум изчезнаха. Сега съм с Омуртаг и търся възможност да се сближа повече с него,дори това да е да му се отдам. Все пак,затова съм тук. За да се оплета в неговата невидима мрежа. 

 

Омуртаг захапва устната ми и изстенвам от начина,по който я дръпна. 

 

-Голям проблем се оказа. - отдръпна се от мен и запали колата. Макар да не отместих веднага ръката си от бедрото му,той не каза нищо. 

 

-Защо? - облизвам устните си,все още усещайки вкусът му по тях.

 

-Защото си лъжкиня. - би ме обидило неговото заключение за мен,но си е вярно. Лъжа всички за да получа свободата си. А вече не съм сигурна,че ще ми я дадат. И се чувствам повече объркана,отколкото някога съм била. Редно ли е да се боря с Омуртаг,или трябва да се пусна по течението? 

 

-Ще уточниш ли? - Омуртаг потегли и това ме върна към момента,когато ни преследваха. Как ме прегърна за да не получа сериозни наранявания. Как дишаше във врата ми и беше толкова непоколебим. Никой друг нямаше да го направи и точно заради това,аз искам да разбера нещо повече за него и тук не става дума за свободата ми. 

 

-Лъжата е като начин на бягство. Бягаш или от миналото или от реалността. А може и двете. - толкова е близко до истината,че се задъхвам. Пълсът ми ускорява като скоростно влакче и едва прикривам реакцията си. -Така е,нали? -Омуртаг ме погледна и направи обратен завой. Цялата настръхвам. 

 

-Не! - отричам очевидното,но той не е глупак. Забелязва всичко,което правя. Аз се напрягам от истината. 

 

-Лъжкиня! -  натисна газта и бързо препускаме по булеварда. Адреналинът се покачва на максимум и при следващия завой, аз изпищявам от кеф. Омуртаг завъртя глава към мен,видимо изненадан от ухиленото ми изражение. 

 

-Още! - извиквам аз,заради шума на двигателя. Имам му доверие и той го усеща,щом смени посоката и с последващия рязък завой дръпна ръчната. Отново пищя,стискайки дръжката на вратата. Не съм с колан и ме прави страшно безразсъдна,предвид факта какво преживяхме през деня,но толкова е хубаво,че с радост отварям прозореца и вятъра разрошва косите ми. -Да! -устните на Омуртаг потрепват и няма как да не харесвам този успех. Писна ми от вечно намръщеното му изражение. Трябва да се отпусне. 

 

Омуртаг и за миг не спира,продължава да ми удисва и според моите познания,скоро ще излезем от града. Стискам бедрото му,когато в последния момент една кола завива по пътя,по който се движим. Омуртаг умело я заобиколи и отново натисна с крак газта. Надявам се да не го боли,докато прави всичко това и то заради мен. Можеше да спре във всеки един удобен момент,но не го направи. 

Не отмествам ръката си. Харесва ми да е там. От години не съм се отпускала така. За първи път го чувствам правилно. 

 

Вятърът яростно продължава да брули към лицето и косата ми,наслаждавайки се на този малък и щастлив миг. Аз съм себе си. Не трябва да играя роля,не трябва да мисля как да действам,а да се забавлявам. Отпускам се на седалката и с усмивка поглеждам към Омуртаг. Усеща на къде са насочени очите ми и по сигнал,той едновременно ме поглежда и рязко набива спирачки. Задържам се с ръка върху таблото и пищя. 

 

Колата напълно спря и вече мога да успокоя дишането си. По дяволите. Това беше страхотно. 

 

-Омуртаг! - гласът ми е писклив. -Благодаря ти! - обвивам ръце около врата му и го целувам по наболата му брада. Не ми стига и продължавам да поставям целувки. Толкова съм развълнувана,че не знам какво правя и стигам до устните му. Спирам за секунда и го поглеждам в очите,сякаш търся позволение. 

 

-Харесваш адреналина. - ръката ми бавно се повдига към косата му и неволно я стискам. 

 

-Много! -другата си ръка я плъзвам през врата,надолу към гърдите и корема,усещайки къде е марлята. Над лявата гърда. -Боли ли? -Омуртаг не ми отговаря,само ме гледа в очите. Не знам какво вижда в тях,но толкова рязко ме отблъсна,че ударих гърба си във вратата. Със силно ръмжене слезе от колата и затръшна вратата. Няма да стане. Да ми се звери и ръмжи като животно колкото си иска,но по дяволите,ако му позволя да отрича очевидното. Може да съм лъжкиня и да се опитвам да открия нещо за него,но ме харесва. -Омуртаг! - рискувам да се изправя пред гнева му. Може и да ме нарани. Но това вече съм го изпитвала и няма да е нещо ново за мен. 

 

-Остави ме,Ина! - спрял е колата на безлюдно място,където няма светлина,само мрак. Срещу нас има тревна площ. Добре,че са фаровете на колата.

 

-Не съм направила нищо лошо за да се гневиш. -Омуртаг изсумтя. 

 

-Освен,че ме заблуждаваш от ден първи. Наистина нищо лошо не си направила. 

 

-Не разбирам! Не помня…

 

-Престани! -изкрещя той,стъпвайки от крак на крак. Той е уморен и няма силата да стои на краката си. 

 

-Качи се в колата. Все още се възстановяваш. -Омуртаг ми хвърли гневен поглед,заради който правя една крачка назад. Същият поглед като този съм виждала хиляди пъти. -Моля те! -колкото и да му е досадно,наистина започна да ми пука за него. 

 

-Ти си манипулативна кучка. -скърцам със зъби,но бързо се овладявам. Ваньо много пъти ме е наричал така. 

 

-Която искаш да чукаш. - Омуртаг отново ме погледна и в очите му този път няма гняв,има обещание. Той ще ме чука. Дали ще е сега,дали ще е утре,просто ще го направи.

 

-Не ме предизвиквай! Не знаеш какви неприятности си въвличаш. -много добре знам какви неприятности си въвлякох още като приех да се доближа до него. Знаех,че е възможно да ме удря. Знаех,че ще ме чука. Вероятността да ме затвори някъде и да ме насилва беше огромна. Но нито едно от всичките тези предположения не се случиха. Макар да са братя. Той не е Ваньо. И точно заради този ясен факт,аз съм готова да пристъпя с една крачка напред. И го правя заради себе си. Не съм сигурна,че ще получа свободата,която искам,предвид необяснимите обстоятелства. Може и да умра. Но преди това копнея да разбера дали съм преодоляла годините на насилие. Това е един етап от живота ми,който ми донесе неописуема болка. Не искам повече да го виждам,дали ще е пред очите ми като един невидим образ,или в сънищата си. Искам да виждам друг човек. Искам да ме избави от миналото. Да ме научи как да продължа. Но за всичко това ми трябва неговата близост. 

 

-Избрах да бъда личната ти курва,нали? - не мога да повярвам,че го казах и то на глас. -Нека така да бъде. - не се страхувам от него. Гневът му не предизвиква ледени тръпки по гръбнака ми,както Ваньо го правеше. 

 

Мястото не е много удачно,но сега е момента. Предизвиквам го. Предизвиквам и себе си.

 

Хващам подгъва на туниката и бавно я  изхлузвам. Дръпвам и ластика от косата си за да я освободя.  Омуртаг сви устни и присви очите си. Този негов поглед трябва да ме откаже,но не, аз продължавам. Тъкмо да откопчая сутиена си и ръката ми замръзва. Ако види белезите,ще започнат въпросите,а сега не искам да се връщам към онзи момент. Искам да се отпусна. Така както се отпуснах по-рано през деня с Исперих. В интерес на истината не исках да правим секс. Зададох въпроса си за да се подготвя, да измисля начин да откажа. Не съм добра нито в секса,нито в отказването,поради простата причина,че не ми беше позволено да отказвам. Нямах това право. Трябваше да бъда съгласна на всичко. 

 

Облягам се на колата и плъзвам ръцете си по горещият капак. Все още нацупен,пристъпи към мен и спря на няколко сантиметра от устните ми. Изписквам,когато ме повдигна и сядам върху капака. Прииска ми се да откопчая тази риза и да докосвам кожата му,но се сдържам. Нека той да определи хода на играта. Защото всичко,което правим е да играем. Нищо,че за мен е много по-сериозно от една игра,но той не знае за това. 

 

Нападението на устните ми беше първият потвърдителен знак. Омуртаг ме харесва,иначе нямаше да ме целува. Можеше да ме изчука като курва,после да да си тръгнем. 

Отговарям на целувката,като прокарвам пръстите си през косата му. Натисна ме и почти лягам върху капака. Вече съм задъхана от борбата,която водя с езика му,а още нищо не се е случило. Отдръпвам се за да си поема въздух и отмятам глава. Омуртаг се възползва и захапа врата. Изстенвам и увивам краката си около кръста му. 

 

Целувка след целувка,той стига до гърдите ми. Сваля чашките на сутиена и с жаден поглед засмука зърната ми. Не забелязва белезите,заради приглушената светлина. А и по-добре. Миналото е зад гърба ми,сега сме в настоящето,полулегнала върху капака на колата и стена под Омуртаг. 

 

-Личната ми курва ли си,Ина? - бих се отвратила от тези думи,защото бях личната курва на брат му, но сега не трябва да се поддавам. Вече съм друг човек. 

 

-Да! Твоя съм. - пъшкам и извивам гърба си. Омуртаг изръмжа и рязко дръпна бельото ми. Не знам как успя,но го скъса. Неочакваното му действие ме накара да застина и той ме усети. За да облекчи положението, лапна едното зърно,дръпна го със зъби и в същия момент пръста му потъна в мен. 

 

-Толкова влажна и топла. - добави още един и гризна брадичката ми. По принцип съм мълчалива. Не показвам дали ми харесва или не,но Омуртаг прави всичко възможно за да ме накара да се отпусня. Стон след стон,аз ставам все по-влажна и хлъзгава. Повдигам глава точно,когато чувам ципа на панталона му. Не откопчава копчето,нито сваля панталоните. През пролуката от разтворения цип,той бръкна вътре и извади пениса си. Устата ми пресъхна от вида на голямата главичка и вените,които обгръщат дължината му. Не мога да видя точно колко са,но са много. 

 

Омуртаг го обхвана с ръка и един след друг издърпва кожата до главичката,после я оголва. Пръстите му отново потъват между стените на вагината ми и без да се усетя тихо изругавам. 

 

-Моя ли си? - трудно ми е да отговаря,когато яростно задвижи главичката върху клитора. Пръстите и главичката са едновременен стимулатор,който ме подтиква да се изкача по капака,сякаш искам да избягам или да се извивам по всякакви начини за да не изкрещя. -Отговори,Ина! 

 

-Да! - удря главичката по клитора и ахвам от удоволствието,което ме връхлита. Освен езика на Исперих между краката ми,друго удоволствие не съм изпитвала. 

 

-Защо като си моя и позволи на Исперих да лиже розовата ти путка,а? - поглеждам го с разширени очи, не само заради това,че знае какво сме правили с Исперих,а заради бързината,в която извади пръстите си и ги замени с пениса си. Дълбокият му тласък ме накара да изпищя. 

 

-Ка-к? - облизвам пресъхналите си устни и виждам как възнамерява да излезе и отново да влезе със същият тласък. Омуртаг за секунда погледна към пениса си след това прокара ръката си през косата ми и рязко ме изправи в седнало положение. 

 

-Живееш в моят дом и очакваш да не знам какво правиш. - съска той в бузата на лицето ми. 

 

-Нищо подобно. - поглеждам го с крайчеца на окото си,докато прави лениви тласъци и тежко диша. 

 

-Жадна си за чукане ли? -може да стиска косата ми,но не ми причинява болка. 

 

-Жадна съм за теб. - Омуртаг изсъска и ме пусна. 

 

-Лъжлива кучка. - виновна съм и сега трябва да обърна нещата в моя полза,а не знам как. Действам импулсивно. Надигам се и целувам тези така топли и приятни устни. Не ми отговаря,но и аз не се отказвам. Доближавам се максимално,бих казала,че се залепям за тялото му и го прегръщам през врата. Така пениса му влиза дълбоко в мен и с леко движение назад и напред, карам го да се движи. Но той не го прави. Все още с отворени очи и свити устни,той е като бесен звяр. Добре,тогава ще действам аз. Държа се за него и отмятам глава,когато започвам сама да се чукам. Толкова добре се усеща пениса му,че при втория тласък,аз стена твърде високо. 

 

Повдигам глава и дръзко го поглеждам в очите. Задава се пламък в очите му и продължавам да се движа за да го стимулирам. 

Най-сетне поддава. Но ме пуска на земята и ме обръща с гръб към себе си. Натиска главата ми към капака и с един тласък ме изпълва. Пъшкам и оставам ръцете си върху бузите на дупето ми,разтваряйки се все повече пред очите му. 

 

Затварям очи,когато изправи главата и запуши устата ми. Ленивите тласъци се превръщат в бързи,дълбоки,напълно контролируеми,готови да ме докарат до първия ми оргазъм по време на секс. Омуртаг знае колко да се отдръпне,колко бързо да го забие и кога леко да се надигне. Колкото и да държа ръцете си,те сами се отпускат,но той ги събира зад гърба ми с една ръка. Изцяло съм под негов контрол. Не мога да се движа,не мога да викам,аз съм като една парцалена кукла. 

 

Прави с мен каквото си пожелае и се чувствам добре. Оставам го да ме повдигне до изправено положение,да щипе зърната ми,да потупва с цяла длан клитора и да вкара всички пръсти в устата ми. Завъртам глава за да го погледна и изведнъж всичко се промени. Аз не съм навън,а в имението на Ваньо. Той ме чука на стената със запушалка в устата и плюе по лицето ми. Сълзи текат по бузите ми, докато ме чука и непрестанните му удари с юмруци по дупето ми почти ме свличат.

 

Всичко се размива и вече не е Ваньо,а Омуртаг. Той се е парализирал. Не се движи,не чувам тежкото му дишане,сякаш времето е спряло. За няколко мига, осъзнал какво съм претърпяла,отново ме завъртя,за да бъда с лице към него и остави ръцете си на бедрата ми. Тласък след тласък,Омуртаг ме целува и плъзва палците по бузите на лицето ми. Трябваше ми няколко секунди да разбера защо го прави. Аз плача. 

 

-Гледай мен! - каза той. Вкопчвам се в него,мислейки,че той е човека,който ще премахне всеки мой кошмар. Всяко минало кърваво късче. -Не затваряй очи! Гледай само мен! - думите му не са като заповед,а като молба. 

Правя това,което ми казва. Защото съм послушна. Защото го искам. Защото може да съм в огромна заблуда,но не той е следващия лош кошмар. 

 

-Омуртаг! - стискам го за предната част на ризата и го придърпвам към себе си. Целувам го,хапя го,дращя врата му и посрещам всеки негов тласък. На ръба съм. И всичко се дължи на него. -Бъди себе си. Не се променяй. - шептя пред устните му. За един кратък момент,нещо мина през очите му,но не можах да го разтълкувам. А и вече няма значение. 

Омуртаг ме надигна с ръце под дупето ми и забърза тласъците. Пищя и скривам лицето си във врата му. Ароматът му ме омагьосва и инстинктивно затварям очи. Сякаш разбрал,че го правя,събра косата ми на опашка и рязко я дръпна. Извива главата ми под странен ъгъл,докато ме чука все по-бързо и ме гледа отгоре. 

 

Тресейки ме цялата от ожесточения начин,по който блъска в мен,той взема ръката ми и я оставя върху клитора. С пръсти търкам малката пъпка и мислено си отбелязвам,че на него това му харесва. Стена и прехапвам устна от топлината,която ме изпълва. Пенисът му лъщи от соковете ми,но повече ми допада да го слушам. Всички различни пъшкания,някои слаби,други по-силни буквално ме докарват до оргазъм. 

 

Пищя и отмятам глава,когато мускулите на вагината ми се свиват и отпускат от екстаз. Омуртаг ме изненадва като не излиза от мен,смело продължава да се движи,но с едно малко допълнение,което ме довършва. Просвам се на капака и силно викам,заради двата пръста,които добавя във вагината. Разширява я все повече и това ми отнема дъха. 

Извивам се неспособна да лежа неподвижна. 

 

-Омуртаг! - пищя аз. Рязко излиза от мен и веднага усещам топлите капки сперма да полепват по корема ми. Леко се изправям,колкото да наблюдавам какво прави. Пенисът му е все още изправен,но знам,че след малко ще е отпуснат. -За преди малко….-той ме прекъсва с приглаждане на косата ми над челото и силното стискане след това. Приближи красивото си лице и изръмжа. 

 

-Никога повече не позволявай на някой друг да използва това,което е мое. Ясно ли е? -и за да потвърди думите си ,приклекна и с устни дръпна клитора. Ахвам и сядам на капака. - Ясен ли съм?! - прибра пениса си в панталона и грубо ме целуна. Това е собственическа целувка. Той предявява претенции към мен. Леко съм шокирана. Каза ми,че съм лъжкиня и манипулативна кучка,но все пак го прави. -Не се обличай! Още не съм приключил с теб. - седя на капака и се чудя какво смята да прави с мен. 

 

 

 Оставете вашият коментар!

Dieses Feld ist obligatorisch

* Kennzeichnet erforderliche Felder
Възникна грешка при изпращане на вашето съобщение. Моля, опитайте отново!
Благодаря за вашето съобщение!

Wir benötigen Ihre Zustimmung zum Laden der Übersetzungen

Wir nutzen einen Drittanbieter-Service, um den Inhalt der Website zu übersetzen, der möglicherweise Daten über Ihre Aktivitäten sammelt. Bitte überprüfen Sie die Details in der Datenschutzerklärung und akzeptieren Sie den Dienst, um die Übersetzungen zu sehen.