Първа глава

Страцимир Трифонов

 

Не знам какво ме накара да дойда на тази скапана изложба. Може би лудия ми приятел беше твърде убедителен за да присъствам на нещо,което не разбирам. Губя си времето. Какво се залъгвам? Много добре знам защо дойдох.Избягвам баща ми откакто се върна от почивката си на Хаваите. Все още не съм готов да се срещна с него. Предпочитам още ден или два да не му виждам очите. Знам ,че е глупаво. Кой нормален човек,ще избягва баща си,като се има на предвид,че той направи това,за което го помолих?Звучи неблагодарно и безочливо,а не съм чак толкова безчувствен. Само, като става дума за бизнес,се опитвам по всякакъв възможен начин да се скрия и в най-миниатюрната дупка за да не ме открие. Твърде много се меси в бизнеса ни и това ме отблъсква. 

 

Тежко въздъхвам и се спирам на една от картините. Не разбирам от такъв вид изкуство и не мога да го погледна като човек,който ще оцени творбата. Аз проектирам,създавам и реализирам идеи за външни и вътрешни реклами,с цел подобряване на бизнеса. Според моят опит вазите са интересни,но цветята ми се струват несъвместими с тях. Художниците имат различен финес към творбата си. Много малко хора ще могат да я оценят подобаващо и определено аз не влизам сред тях.

 

-Тази картина е оценена на двеста лева.-казва Симеон. Същият луд приятел,който успя да ме убеди за секунди да присъствам на изложбата.

 

-Кажи ми какво правя тук? - накланям глава на една страна за да я разгледам под друг ъгъл.  Все същото. 

 

-Правиш ми услуга. - не знам кой на кого прави услуга. Само знам,че майка му го задължи да дойде и причината е трети човек. -Няма ли да се качиш на вторият етаж? - Вярно,има и втори етаж.

 

-Ти ходи ли? - Симеон се почеса по главата и извърна поглед.Разбрах какво иска да ми каже,кракът му не е стъпвал там.Симеон е в производственият отдел и също като мен не може да вникне в смисъла на картината,докато Баян е в дизайнерският отдел. Ако тази вечер ще се оценява една творба,той е човекът. 

 

-Закъснях. -Нищо ново. Баян винаги закъснява. Няма значение дали е свързано с бизнес срещи,дали трябва да се види с някоя от многото му приятелки или пък е на живот и смърт. На моменти ми се иска да съм като него. Не приема нищо навътре,не е припрян и всеки проект прави с лекота. Докато аз съм всичко това. Моите отговорности са повече от техните. Правя анализи,изготвям отчети и се стремя да присъствам на срещите с клиенти. След уточняване на типа рекламна табела и предоставяне на ценова оферта,аз оставам дизайна и подробностите за визията на Баян. След одобрение на проектите в писмен вид,ние пристъпваме към изработка на рекламите. - Прекрасна е…- Поглеждам към Симеон,който само като чу ясната оценка за творбата с цветята,се усмихна на Баян. И той като мен си е мислил същото. -Добре подбрани цветове. Този контраст тъмни нюанси със светли нюанси прави творбата безупречна. Кой е художникът? -Баян ме погледна,сякаш аз съм ги поканил на изложбата. 

 

-Не знам! - сега като се вглеждам малко повече в картината,не виждам цялото име на художника,а буквата “А”. Поглеждам към следващата и там е същото. На кого е тази изложба? Стотиците хора в галерията купуват картини,а не знаят кой е автора.

 

-Всичките картини са така добре изпипани. Възхитен съм. - Симеон едва се сдържа да не избухне в силен смях. На него му е забавно,а мен ме заинтригува да разбера кой ги е нарисувал. Следвам Баян,който с огромно желание се спира пред всяка картина за по няколко секунди. - Какъв пейзаж само. Красота. Виж…- посочва с пръст есенната пътека от листа. - …това са стотици листа в различни цветове. Знаеш ли колко труд е вложен в тази творба? -никога не съм разсъждавал по този начин ,както той разсъждава. Сега като се замисля картината наистина е хубава. Преливащите цветове на есента прави не само красива една картина,а те кара да разгледаш детайлите,да се пренесеш там,сред всичките тези багри. -Симо,на кого е изложбата? - Симеон остана озадачен от въпроса на Баян.

 

-Откъде да знам! -Баян пъхна ръцете си в джобовете на панталона и повдигна вежди. 

 

-Как така не знаеш? Нали ти ни покани. -Симо върви напред и уж се прави ,че разглежда картините. 

 

-Майка ми показа поканата. - Все по-интересно става. Баян се спря на последната картина до стълбите и наклони глава настрани,както аз направих малко по-рано. 

 

-Какво мислиш? - попитах Баян за мнението му относно творбата. Женски силует застанал пред прозореца и се взира в залеза навън. Подборът на цветове ми допада,бих казал,че тази картина е най-хубавата сред всички останали. И не е само заради женския силует,а заради живописния пейзаж ,който се разкрива през прозореца. 

 

-Толкова реалистична,подтиква те да си я прибереш у дома.- тука съм съгласен. 

 

-Защо никой не я е купил досега? -не разбрах,че съм задал въпроса си на глас. 

 

-Защото малко хора имат вродено око за качество и стойност. -плътен женски глас долетя зад нас. Обръщам се и виждам само тълпа от хора,приближаващи се към картината,която досега обсъждахме. 

 

-Ти чули това? - попитах Баян. Като хипнотизиран се взира в картината. 

 

-Шумно е.Какво точно трябваше да чуя? - Поклащам глава. Твърде много време отделям на тази картина. Ще се кача горе. Може Симо да е там. Минавам през тълпата и се изкачвам по стъпалата. На вторият етаж има три картини като една от тях буквално ме накара да замръзна на място и удивен да отворя леко уста. Тя е по-голяма от другите две. Качена е по-нависоко,с четири малки прожектора,които я осветяват. Така привлича внимание и вече десетина души повдигат глави за да я обсъдят. Красота ,грация и елегантност. По друг начин не мога да я опиша. Предполагам за да завършиш една картина е резултат от отдаденост на време и усилие,с които бялото платно оживява в цветове,форми,емоции и нюанси. Всичко това,в съвкупност,трябва да въздействат на нас,оценителите. Картината с женския силует ми хареса,но тази достигна до сърцето ми. Поставям ръката си на сърцето,усещайки забързания му ритъм. Имам чувството,че ще изскочи през гърдите ми.

 

-Трябва да тръгвам. - чувам гласът на Баян,но аз не мога да откъсна очи от картината. Жената е със златиста маска,обсипана с диаманти и стигаща до носа. Обхваща челото и се издига над косата. От това разстояние виждам косата и очите ѝ да са черни. Никога не съм си мислил,че черно червило ще стои толкова добре на една жена. Особено с такава обемна огърлица. Като истинска е. -Ще се видим утре. 

 

-Добре! - бавно пристъпвам към картината и светкавица проблясва пред очите ми. Извръщам поглед,виждайки Баян да слиза по стъпалата и да говори по телефона. Сигурно поредната заблудена душица го търси. За разлика от мен и Симо,които сме имали дългогодишни връзки,Баян никога не е имал връзка. Всяка една от момичетата е от типа за една нощ. Още в училище правеше така, продължава и сега. 

 

-Уау! - не знам какво очаквах тази вечер. Мислих си,че ще умра от скука. Ще предам щафетата и ще си тръгна много преди Симо и Баян,но ето,че сега не искам да си тръгвам. Жената от картината е пред мен и позира на фотографката. Същата маска,същите очи,същата огърлица. Роклята ѝ е черна,с цепка на бедрото. По нея има диаманти,най-много са по корсета. Усещам как гърлото ми пресъхна само докато я оглеждам.

 

-Гледай към мен! - нареди фотографката и приклекна за да направи по-добър кадър. Жената вместо да погледне към обектива ,тя впи очи в моите. След всяка изминала секунда светкавица проблясва ,но нито тя, нито аз отместваме поглед. Харесва ми да я наблюдавам. Мисля,че и на нея ѝ харесва да го правя,щом застана в профил и издаде крака си напред. Само като видях голото ѝ бедро и загубих ума и дума. Лека полека самообладанието ми се разпада.-Готови сме! - червенокосата фотографка се изправи и погледна към снимката,сякаш 

ще я показва,а в същия момент жената с маската хвана роклята си и притича по коридора. Проследявам я с поглед и колкото да ми се иска да остана на мястото си,краката ми сами се задвижват. Сблъсквам се с хората за да я достигна и все повече се струпват в очакване да видят картините. 

 

-Извинете! - проправям си път и спирам пред отворените врати водещи към терасата. Тя е там,с гръб към мен и се взира в нощния пейзаж. След всяка следваща крачка ,аз съм възхитен от елегантната ѝ визия,от фината ѝ фигура и от това как тази рокля е създадена за нея. 

 

-Оценихте ли ме? - Знаела е,че ще я проследя.

 

-Оцених картината. - тихият ѝ смях накара кожата ми да настръхне и това ме изненада. По време на пет годишната ми връзка с Ася, никога не ми е действала по този начин.Може би заради това нашата химия изчезна още на първите месеци. Давах шанс на връзката ни. Исках всичко да е постарому,но не се получи. Сега,за отрицателно време усетих сърцето ми да откликва и кожата ми да настръхва. 

 

-На етажа има три картини. -позволявам си да застана плътно зад нея и да се опитам да вдишам в косата ѝ. Тя е по-ниска от мен и се наложи да сведа глава. 

 

-Мисля,че знаете за коя картина говоря. -прошепвам в косата ѝ. Замаян съм. Толкова нежен аромат има. На градина със свежи цветя. 

 

-Ще я купите ли? - тя се завъртя към мен и ме убеди,че първото ми впечатление не ме е заблудило. Може да е с маска,но със сигурен,че тя е изключително красива жена. 

 

-Зависи. - очите ѝ са приковани към гърдите ми,не смее да ме погледне.

 

-От какво? - ръката ми трепери да я докосна. 

 

-От това колко си настоятелна. -жената вдигна поглед и от малката светлина,която минава между нас,очите ѝ са в цвят на зърна от кафе,същите като моите. Черните ѝ устни са толкова добре изписани,че ми идва да плъзна палеца си по тях.

 

-Не разбирам какво искаш да ми кажеш. -не знам какво се случва с мен. Не целувам жена ,която съм срещнал преди десет минути,но не мога да се спра. Устните ми се залепят за нейните по един непринуден начин. И тази непринуденост ме подтиква да поставя ръката си на гърба ѝ и да я притисна към себе си. Помислих,че ще ме отблъсне ,но като разтвори устни и плъзна езика си, бях свършен. Този побъркващ кадифен вкус на ванилия смесен с нейния женски аромат кара краката ми да потреперят. Целувката е твърде кратка,чак съжалявам,че се отдръпна. Жадувам за още. Шумно издишвам и премествам ръката си на бузата на лицето ѝ. Искам да го видя. Искам да разбера защо жена като нея ми действа по такъв необясним начин. Хващам маската и за мое учудване, тя се уплаши. -Не! - изненадан от силата ѝ ме избутва и за секунда изчезна от терасата. Мамка му. Вървя по коридора ,но никъде не я виждам,сякаш е потънала вдън земя. 

 

-Търсих те! Къде изчезна? - сред толкова много хора,Симо ме откри. 

 

-Видя ли жената с маската? - Симо поклаща глава. - По дяволите! 

 

-Какво е станало? - нямам време да се обяснявам,затова го оставам сред тълпата и се добирам до стълбите,където се изкачват още хора. 

 

-Извинете! - разбутвам тълпата и оглеждам всички посоки. Не може да е излязла толкова бързо. Тя си крие. 

 

-Страцимир! - извика Симо. Колкото и да не искам да го пренебрегвам,трябва да я открия и да разбера името ѝ. Задъхан излизам навън ,виждайки няколко спрени таксита пред сградата. Празни са,чакат клиентите си. Правя една крачка и усещам нещо да притиска подметката. Отдръпвам крака си и голям диамант проблясва пред очите ми. Вземам го и силно го стискам в дланта си. Поглеждам наляво за известно време след това надясно и разочарован разбирам,че си е тръгнала.

 

Моето диамантено съвършенство изчезна.

 

Втора глава

Страцимир

 

 

Винаги сдържам емоциите си. Това е част от моя изграден характер през годините. Родителите ми са разделени откакто бях на седем години. За толкова малка възраст,аз разбирах много повече отколкото ми се искаше. Знаех,че това ще ми донесе празнота. Ще се опитвам да я запълня с училище и приятели,но нищо от това не може да се сравни с едно здраво семейство. Като всяко едно дете,аз завиждах на връстниците си. По време на празници и рожденни дни,трябваше да избирам при кого да отида. Много бързо намразих тези дни от годината. Тогава не си позволих да се разстройвам,нито да плача,просто правих това,което трябваше. Редувах ги. През годините, израснах с майка си. Баща ми живееше на другия край на града,сякаш това ще го накара да бъде колкото се може по -далеч от нас. Виждах го твърде рядко за да го опозная като човек. Сега всичко между нас е един бизнес. Не мога да се отпусна в негово присъствие. Не усещам,че трябва да му споделя каквото и да било свързано с живота ми. Виждал е Ася,но все още не знае,че сме разделени. От нашата раздяла са изминали пет месеца. Период,в който би трябвало да се интересува,все пак ми е баща. Безразличието му е повод да откъсна и последната нишка между нас. 

 

-Оу! - Симо влиза в офиса като бумеранг. Облягам се на стола и изръмжавам. Дразни ме като прави така. Няколко надписа съм залепил на вратата. Да не ме обезпокоят в определени часове. В работата е много важна концентрацията. Особено като дойде времето да се отчитам на баща ми. Моята цел е да изплатя парите,които вложи във фирмата и да я прехвърля на мое име. Чувствам се вързан към него,а съм на двадесет и девет години,време е да се отърва от това бреме. -Купил си я?-поглеждам към единственото нещо,заради което си струват парите. 

 

-Преди половин час ми я докараха. 

 

-Разбра ли кой е? -поклащам глава,не откъсвайки очи от това съвършенство. 

 

-Обадих се в галерията и нищо. Крият името  и не мога да разбера защо. -Симо въздъхна и седна срещу мен. 

 

-Ще се чуя с майка ми,но едва ли ще знае кой е. Все пак отиди на място. По телефона човек може да избегне всякакъв въпрос. 

 

-Ще отида. Сега ми кажи как вървят нещата с последния клиент. -Симо постави няколко папки на бюрото ми и започна да показва двата дизайна създадени от екипа на Баян ,както и материалите,които ще използват. 

 

-Този е по-консервативен,а този ..-посочи с пръст дизайна ,който повече ми допада. -...е интересен,по-прост,но материала,който ще използвам ще го усъвършенства. 

 

-Остави ми папките. Ще се обадя на клиента за среща. - Симо завъртя химикала между пръстите си. 

 

-Напрегнат си. -само той се опитва да разгадае настроенията ми,Баян отдавна се отказа.  

 

-Не съм! Това ли е всичко? - Симо се взря в мен много повече време,отколкото мога да изтърпя. 

 

-Нали знаеш,че приятелите са за това. Да си споделят. -много добре го знам,но и той трябва да се е досетил,че за всичките тези години,аз никога не съм споделял притесненията и проблемите си. Предпочитам да се справям сам с тях,както с дългът към баща ми. Това е моята сделка. Баян и Симо си мислят,че със заема ,който изтеглихме преди време сме успяли да създадем безпроблемно“ССБ-реклама”. Сградата,в която прекарваме по-голямата част от деня не е под наем,а е купена от баща ми. Още тогава реших да действам така както действа един вече зрял мъж, искащ успешна кариера. 

 

-Страцимир! - само като чух гласът на баща ми и всяка част от тялото ми се парализира. Очаквах поне два дена да е в офиса. Той е стриктен и държи всичко да е на ниво,а напоследък в спедиторската фирма има проблеми със служителите. Опитах се да му помогна с няколко мои познати,които си търсят работа,но ги отказа. Все повече си мисля,че каквото и да направя ,нашата връзка като син и баща е невъзможна.-Не отговаряш на обажданията ми. -баща ми влиза в офиса и веднага погледна към картината. -За това ли си даваш парите? Закъсняваш…

 

-После ще се видим. -поглеждам към Симо,който на секундата скочи от стола и кимна с глава. Срещите с баща ми са натоварващи и не искам нито Симо,нито Баян да присъстват. 

 

-Добър ден,Господин Трифонов!-както винаги Симо е учтив ,за разлика от баща ми. Просто го пренебрегна. Симеон затвори вратата на офиса и се започна. 

 

-Закъсняваш с вноската и сега разбирам защо. Колко плати за тази ужасна картина? -прииска ми се да му изръмжа,но се сдържам. 

 

-Няма значение! Още тази вечер ще ти преведа парите като толкова са важни за теб. - моята вноска е изключително смешна,в сравнение с печалбата всеки месец,която взема от спедиторската фирма. 

 

Баща ми оправи ръкавелите на тъмносинята си риза и поклати глава. Както винаги изглежда безупречно. Колкото и да не ми са иска,външно приличам на него. Същата черна чуплива коса. Очите,които са толкова тъмни,че всеки един в първия момент си мисли,че са черни. Овала на лицето,както и пронизващия поглед,когато нещо не ни харесва. Неговият характер е изграден от родителите му,а моят съм го изградил съвсем сам. В това отношение се гордея с постигнатият резултат. 

 

-Остават десет вноски. Такава беше сделката. Нямаш право да говориш по този начин. 

 

-Сделката е една,а да си баща е друго,нали? -винаги това леко повдигане на крайчетата на устните му са знак за подигравка. 

 

-За това е виновна майка ти. Нейният егоизъм…- толкова рязко се изправям,че удрям бюрото си и папките падат на земята. 

 

-И двамата имате вина. - за толкова години, нито един път не съм реагирал по този начин. Гледам да се сдържам и се справях,до днес. - И двамата се отдалечихте от собствения си син,а бях на седем. За после не ми се говори. -баща ми както обикновено е безпристрастен от думите ми и точно заради това си мисля,че вече е без значение,ще платя вноските и ще приключим взаимоотношенията си.-Има ли нещо друго? -заставам пред картината,сякаш искам да я предпазя от зоркия му поглед. 

 

-До няколко дни очаквам отчета. - не казвам нищо. Мълчанието е най-добрият вариант за да не продължи този нелеп разговор. Стискам зъби,когато излиза от офиса и затръшва вратата. Ненавиждам ,когато ми държи такъв тон,сякаш съм малкото дете,за което не помислиха.

Много бързо отхвърлям мислите за баща си и вдигам папките от земята. Работата ме зове,трябва да се обадя на клиента,да изготвя отчета и да проведа няколко разговора. Сядам пред бюрото и с тежка въздишка поглеждам към картината. За толкова кратко време превзе мислите ми и сега ми е трудно да се съсредоточа. Симо е прав,най-добре ще е да отида на място. По телефона ги усетих,че ме лъжат,иска ми се и на живо да разбера защо го правят.Така няма как и да ми затворят телефона. 

 

Времето лети като буреносен облак,предвещавайки неприятности. Повечето пъти времето не е с мен. Не ми стига да направя всичко,което съм планувал за деня. Вече е 18:15 часа и всички служители са си тръгнали. Нашият колектив се състои от дванадесет души,строго разпределени по отдели. Оставих на Симо да избере своите си служители,същото направих и с Баян. До скоро Ася ми помагаше,но след нашата раздяла я преместих при Баян. Смесих професионалното с личното и това беше моята грешка. Твърде много вярвах,че тя е жената за мен. Ревността ѝ ме задуши. Отблъсна ме непрестанните ѝ съобщения,непрестанните ѝ повиквания и безумното следене при всяка моя крачка. Не мога да живея по този начин. Тя ми нямаше доверие,а с нищо не съм ѝ дал повод за да се съмнява. 

 

Говоря за вълка и Ася влиза в офиса ми без да почука. 

 

-Още си тук! - кимам с глава и дописвам имейла към клиента,който поиска да разгледа нашите услуги за реклама на кафе- бар. -Кога тръгваш? -вдигам поглед към нея. Ася е красива жена,с нейната пясъчно руса коса,която се спуска по целия ѝ гръб,карайки да си спомня колко пъти съм я увивал около юмрука си. Години наред се взирах в зелените ѝ очи и как съм се възхищавал какъв приятен нюанс на синьо преминава през зеницата при ярка светлина. Устни,които съм докосвал денем и нощем и тяло,за което съм отделил много време за да го обследвам по мой си начин. Трепвах от възбуда от появата ѝ,но сега не чувствам нищо. Борбата с нейната ревност е моето поражение и само то ме спира да не прекрача границата. От пет месеца не съм бил с жена и вече тялото ми копнее за това. Най-лесния начин е да я взема тук и да получа кратко удовлетворение. След това ще ми донесе неприятности.Тя е обсебваща личност и много пъти съм си мислил да я уволня,но колкото и главоболия да съм имал през годините,аз държа на нея. Имали сме и хубави спомени,които няма как с лека ръка да ги забравя. 

 

-Имам още работа. - Знам защо е дошла в офиса. Иска да я закарам и да се опита отново да поговорим за нас. Вече сме водили стотици разговори и няма полза от това. Промяна няма да има. Тя все още дебне с кой говоря и се виждам. 

 

-Добре! Мога да те изчакам.-поглежда към картината. -Коя е тази?

 

-Това е просто картина,подарък от клиент. - Ася направи обичайната гримаса,когато се въплъщава в жената,която ще те задуши за секунди,но се стърпя. Нямаше излишни въпроси.

 

-Майка ми пита за теб. - облягам се на стола и скръствам ръцете си под гърдите. Поредният опит да ме привлече към себе си. Майка ѝ вярваше в нашата връзка. Не един път съм я чувала да укорява дъщеря си,заради поведението си. Ася никога и никой не слуша,тя е вглъбена от мисълта да контролира всичко,включително и мен.

 

-Утре ще ѝ се обадя. - уважавам майка ѝ,не защото е видяла това,което аз виждам,а че е добър човек. Тя е подражание на една всеотдайна майка,каквато трябваше да бъде моята. -Извини ме,но трябва да приключа.

 

-Така ми се иска да е постарому.-взирам се в лаптопа и чакам да си тръгне. Няма какво да ѝ кажа,тази тема я дъвчим от много време. -Лека вечер! 

 

-Лека вечер!-не я поглеждам,тя това очаква да направя и да реши,че ще ѝ дам шанс. Издишам насъбралия се въздух в дробовете си ,когато чувам вратата да се затваря. Срещите с Ася са също толкова напрегнати ,като срещите с баща ми. И двамата правят всичко възможно да се почувствам зле заради отношението си. Осъзнавам колко съм рязък на моменти и това не е в моя полза,но достатъчно възможности са имали за да ми покажат промяна в тяхното държание. 

 

Преглеждам останалите имейли след това изключвам лаптопа и прибирам папките за утрешната среща с клиента. Тъкмо да повдигна картината от земята и служебния телефон звъни. Поглеждам часовника,мислейки кой може да звъни извън работно време. Телефонът продължава настоятелно да звъни и решавам да оставя картината и да вдигна на частен номер. 

 

-Ало! - отдръпвам телефона от ухото си,виждайки секундите на екрана. -Ало! 

 

-Благодаря! - изненадан от гласът ѝ,изправям гръб и ъгълчетата на устата ми леко се повдигат.

 

-Казах ти,оцених я. -тя замълча за известно време. 

 

-Защо? -поглеждам към картината. 

 

-Защото имам вродено око за качество и стойност. -щом чувам приятния ѝ звънлив смях,значи правилно съм предположил. Тя е била зад мен и Баян,когато обсъждахме картината с женският силует. -Ще ми кажеш ли името си?

 

-Зависи. -приклякам пред картината и докосвам устните на жената.

 

-От какво? 

 

-От това колко си настоятелен. -да използва моите думи от снощи ме разсмива. Не го бях правил от доста време. 

 

-Искам да опозная таланта ти.

 

-Защо си мислиш,че аз съм автора на картините? 

 

-Наречи го шесто чувство. - не мога да спра да докосвам тези изписани устни. Само като си спомня за снощната целувка и отново кожата ми настръхва. 

 

-Амая.

 

-Какво? 

 

-Казвам се Амая. -Колко нежно и красиво име. 

 

-Амая…-стискам телефона в ръката си при ясния сигнал от прекъсване на линията. Амая ми затвори и сега не мога да видя номера ѝ. Като чух гласът ѝ, бях развълнуван,сега съм разочарован от действията ѝ. Може да ми се е обадила да ми благодари,но не мисля,че е само това. Тя има интерес към мен,иначе нямаше да се обади на галерията да поиска името ми и да ме потърси в интернет. Повдигам картината на нивото на очите си и колкото време се взирам в тези устни,толкова повече ме убеждават,че трябва да я потърся. Ще обиколя цяла София,ако трябва,но от тази вечер ,Амая е моята цел. 

 

Трета глава

Амая

 

Не трябваше да му се обаждам. Беше грешка. Той не е подходящ,предпочитам да не влагам чувства и емоции,всичко да става по-незабележимо и удобно за мен. Такъв тип комуникация да бъде приключена,още преди да е започнала,а не да го подтиквам по някакъв начин и да ме търси. Толкова глупава постъпка. Не помислих за всичко това и сега не знам как ще се измъкна от ситуация. 

Добре,че му затворих,иначе щях да издам много повече отколкото трябва. Името ми беше достатъчно. 

 

Тежко въздъхвам и поглеждам към единствената ми приятелка,която не ме остави и до ден днешен ми помага. 

 

-Не го мисли. Просто му благодари. - поклащам глава. Тя не вярва,че мога да изпитам привличане към такъв тип мъже. Страцимир е изключително пленителен мъж. Има поглед на човек,който като погледне една жена ,може да те накара да забравиш за какво се бориш и защо правя всичко това. Роклята,диамантите,огърлицата,маската,като цяло необичайния ми вид. Така се прикривам. Не искам другите да ме укоряват за постъпките ми. Грешно е,но така я поддържам жива. 

 

-Не е така. Прекалих. -свеждам глава,сякаш така ще спра думите,които казах на Страцимир. - Никога не издавам името си. 

 

-Със сигурност има още няколко жени с името Амая. - опитва се да ме успокои,но вече прекрачих собствената си граница.- Помисли за изложбата. Тази е най-успешната. Направо ги закопа. - не мога да отрека истината. Почти всички картини бяха закупени. Парите ще са ми от голяма полза за месеца и се радвам,че човека,на който ги показвам преди изложбата ги оцени подобаващо. Картината,където съм аз , я оцени на хиляда лева. Излезе най-скъпата сред всички. Страцимир я купи ,без да се замисли. Може би,затова почувствах нуждата да му благодаря. -Не е заради картината,ти го харесваш. -не искам да призная очевидното. 

 

-Не!-Сияна Янева,дизайнерката на тази прекрасна рокля,с която бях на изложбата,както и другите рокли на предишните две събития,невярващо ме погледна. И има за какво да не ми вярва. Аз не мога да лъжа. Истината е изписана и тя това го вижда.

 

-Нали знаеш,че такива мъже като него не струват? - поглеждам през прозореца и не смея да ѝ кажа какво мисля.Въпреки миналото,аз го харесвам. И не заради външния му вид,а заради емоцията,която изпитах,когато си тръгнах. Бях тъжна. Избягах само,защото трябва,а не,защото искам. Той ме последва,излезе навън и погледна към такситата спрели пред входа. Помисли си,че са празни,но аз бях в едното. Разсея го диаманта,който падна от роклята ми. - Олег,още те търси. 

 

-Няма да ме открие. 

 

-Не бъди толкова сигурна. Има възможността да го направи. - всичко,което казва е вярно,просто не искам да приема истината. Все си мисля,че се е отказал от образа да бъда второ колело. Далеч съм от този образ,аз живея и дишам заради друг човек. 

 

-Ще сменя мястото. -Сияна остави диамантената рокля на леглото и се приближи към мен. Отметна косата от раменете ми и ме погледна със светло кафявите си очи,които имат лек нюанс на зелено преливащо в тях. 

 

-Не си тръгвай! Харесва ми да живеем заедно. 

 

-Притеснявам те,а и сестра ми…

 

-Няма да мърдате от тук. Апартамента е достатъчно голям за да ни събере. - това е моята приятелка,готова да се притече на помощ. От две седмици сме тук и с нищо не е показала,че сме неприятна компания. 

 

-Не знам как да ти се отблагодаря. - прегръщам я с една ръка,а с другата я галя по кестенявата ѝ дълга коса. Толкова е мека,с лекота преминават пръстите ми през нея. Ако не се лъжа,никога не я е боядисвала. Това е естествения ѝ цвят. 

 

-Никога няма да забравя какво направи за мен. 

 

-Това е нищо,в сравнение със сега. -Сиси се отдръпна и постави ръката си върху рамото ми. Тя е моята опора. От години така го чувствам. 

 

-Малките неща са по-значими. - не знам защо,но думите ѝ ми повлияха и сълзи мокрят очите ми. -Не искам да плачеш. Аз съм насреща. Знаеш го,нали?-кимам с глава и извръщам поглед,неспособна да види колко съм уязвима. Тя си мисли,че съм силна,но не съм. След всеки изминал ден ,аз ставам все по-слаба заради постъпките си. Това ми тежи и само аз си знам колко.- Кога ще дойде майка ти? -избърсвам сълзите под очите си и пристъпвам към стаята на малката ми сестричка. Трябва да се убедя,че спи и няма да ме чуе. Темата “майка ни” е твърде болезнена за нея. Отварям вратата на стаята и леко подавам глава. Михаела непробудно спи. Много тихо я затварям и колкото повече избягвам въпроса на Сиси,толкова по-добре. Помагам да прибере роклята в гардероба,където са останалите и за последно я докосвам. И другите рокли са великолепни,но тази докосна сърцето ми. -Амая…-Сиси знае,че не обичам да говоря за нея,но тя ни е майка и трябва да положа усилия да ѝ обясня. 

 

-В момента е на почивка. - безразличието в гласът ми е осезаемо. 

 

-До кога? - от тонът ѝ разбирам,че започва да се ядосва. 

 

-До другата седмица. -Сияна изцъка и тръгна към стаята си. Последвам я ,само заради това,че не искам да се държа неуважително. Разговорът не е приключил. 

 

-От кога не ти е давала пари? - отговарям така ,както трябва да отговори една жена на двадесет и седем години.

 

-Мога и сама да се справя. -Сиси седна пред бюрото си и нервно започна да чертае върху картона. 

 

-Не можеш. Трябва ти помощ. Тя ти е майка и трябва да поема отговорност към вас. Баща ти също. Той …той…-взе гумата и изтрий кривата линия,която направи само при споменаването на баща ми. -...е идиот. Не мога да разбера такива родители като тях. Никога не бих постъпила така с детето си. Михаела има синдром….по дяволите….-остави гумата и молива и тежко въздъхна. -...Съжалявам! Изпуснах си нервите. 

 

-Недей! -приклякам пред краката ѝ за да ме погледне. - Не се гордея с постъпките си…

 

-И за това са виновни родителите ти. Принуждават те да правиш така. -хващам ръката ѝ и с моя помощ взема молива и я принуждавам да нарисува главата,след това врата,ръцете и формата на тялото на жената. Пред очите ми изниква една рокля до земята и зад нея да има дълъг шлейф. Роклята ще описва извивките на жената,като презрамките ще са кръстосани над гърдите,надолу ще е тип бюстие,позволявайки на по-пищния бюст да изпъкне. Ще се вижда малка част от корема. Така я виждам. 

Стигаме до свободно падащия плат по краката. Повдигам ръката ѝ за да покажа двете цепки на бедрата ,както и завършителния шлейф. Скицата не е перфектна,но дава ясна представа как си представям следващата рокля. 

 

-Всичко ще се нареди,стига да бъдем една до друга и да работим по първото ти ревю за вечерни рокли. -това ще е грандиозно събитие за Сияна. Заслужава всяка рокля да я види не само по моето тяло,а на подиума,там където повече хора ще се запознаят с работата ѝ и ще ги оценят подобаващо. 

 

-Харесва ми!

 

-Не е като твоите,но мисля…

 

-Прелестна е. И ти ще я облечеш на ревюто. - Новината ме шокира. Никога не е споменавала,че аз ще бъда модел на една от роклите ѝ. Да,на изложбите ме облича,защото нямам възможност да си закупя толкова красива рокля като нейните,но да съм на подиума е неочаквано и малко стресиращо. 

 

-Но аз…

 

-Ти си най-подходящият модел за тази рокля. Ще се опитам с момичетата да я ушием до две седмици и началото на месец май ,ще бъда готова с всичко. Задействах нещата и скоро събитието ще е в сила. 

 

-Господи… Сиси,така се радвам! - щастлива от новината,силно я прегръщам. От кога чакаше този момент. Най-сетне ще се случи. 

Отдръпвам се и чувам пода да поскърцва. Веднага пускам Сиси и притичвам към сестра ми. -Да не те събудих? -Михаела поклати глава и започна да търка ръцете си. Комуникацията ми с нея е почти невъзможна. Заради синдрома,способността да говори спадна до минимум. -Искаш ли нещо за пиене? - целувам я по челото,усещайки колко е гореща. -Добре ли си? -Миха не отговори ,показа главата си.Притесненията ми относно състоянието ѝ се задълбочава. Трябва отново да се консултирам със специалист.  -Ще ти дам хапче за глава и отново ще си легнеш. -изваждам блистера от шкафа и подавам хапчето. Подпухна ли са ѝ очите и има нужда от сън,но това непрестанно главоболие ще я съсипе.-Готова ли си? - прегръщам я през раменете и я повеждам към стаята ни. Преди да легне ми показа снимката на нощното шкафче. Отново пита за майка ни. Едно дете на осем години има нужда от майка. Тя трябваше да ѝ бъде опора в такива тежки моменти. Как трябва да обясня на толкова малко дете,защо майка ни не взима участие в живота ни и то когато имаме най-голяма необходимост?

 

-Скоро ще дойде. - Михаела никога не пита за баща ни. Дефакто,тя не го познава. Виждала го е няколко пъти,в които той вечно бърза заради бизнес срещите си. За разлика от нея,аз не мога да се оплача от липса на внимание. Бяхме истинско семейство,те ме обичаха,аз също,докато майка не забременя за втори път. Не беше планувано,бих казала,че те не я искаха. Майка беше готова да направи аборт,аз обаче я спрях. Винаги съм искала да имам брат или сестра. И след девет месеца чудото се случи,но не очаквах да ме оставят да бъда едновременно майка, баща и сестра. Не ми тежи да съм тримата в едно,тежи ми факта,че тя търси майка ни за да ѝ даде най-нужното. Любов.  

 

Затварям вратата на стаята и тежко издишвам. Мразя да я лъжа. Напоследък само това правя с всеки един от обкръжението си. Не съм такъв човек,но да водя тази борба и то сама ме натъжава. Рисувам през нощите и не спя ,за да мога да ги продавам и да събирам пари за предстоящата операция на Михаела. Отделно,през деня почиствам апартаменти и се грижа за нея. Тя е на онлайн обучение и трябва да ѝ помагам. Нито може да пише,нито може да говори.

 

От друга страна ,не плащам наем на галерията. Нямам представа какво е казала Сиси на приятелката си,която ме снима на изложбата, за да я убеди да си покажа картините,както и да направи реклама и флаери за събитието,но съм ѝ страшно благодарна. В днешно време ,не всеки ще направи такъв жест. Лияна Раднева излезе благороден човек. 

 

-Уморена си. Легни и поспи. -поклащам глава. 

 

-Трябва да рисувам. -двете заставаме пред кафе машината за да си приготвим обичайната доза. Явно и тя ще работи тази вечер.

 

-Изложбата мина,може да си починеш. - мога да си почина,но като знам колко разходи имам на месец и забравям за умората. Все още не съм разпределила парите от изложбата. Това ще е първото,което ще направя. 

 

-Утре ще ти дам парите за наема и сметките. Мой ред е да напазарувам. - Сиси стисна ръката ми,карайки ме да вдигна глава и да я погледна. Само по погледа ѝ разбирам,че няма за какво да го мисля,но не е така. Още от деветнадесет годишна възраст се научих да бъда отговорна към всичко.Сияна не беше длъжна да ни приема в тях. Бях в безизходица. Собственикът на апартамента,където живяхме с Михаела,реши да го продаде. Трябваше до месец да се изнесем. Търсих подходящи квартири и да не са далеч от клиниката,но бяха много повече от бюджета ,който можех да си позволя. Два депозита и един наем е твърде много. 

 

-Не се притеснявай! Наемът е платен. -очите ми се разширяват от чутото.

 

-Как? До онзи ден парите ги нямаше. - както и на мен,така и на нея някой път ѝ е трудно да се справя. Тя е оправна,все намира начин да присъства на различни събития,да се запознава с повече хора за да ги привлече и покани на събитието. Докато аз действам по-различно. Предпочитам да съм анонимна,никой да не знае името ми,как изглеждам и какъв ми е гласът. С Олег постъпих ужасно,а целувката със Страцимир беше прибързана. Поддадох се и това беше грешка. 

 

-И аз си имам начини. - подсмихвам се и добавям две лъжички захар в кафето си. 

 

-В това съм напълно сигурна. - Сиси отпива от кафето си,в което не добавя нито захар,нито мляко. Пие го чисто.

 

-Отивам да работя. - кимам с глава и обхващам топлата си чаша с ръце. Сиси се затвори в стаята си,а аз съм готова да се върна към задълженията си. 

Към реалността. 

Четвърта глава

Амая

 

 

-Закъсня! - Госпожа Събева ме посрещна на прага на апартамента в обичайното си облекло. Свободна рокля,не толкова прилепваща ,но изискана и стилна. Харесва ми не само начинът ѝ на обличане,а и незабележимия грим по лицето. На светлината черната ѝ коса блести,нещо,което аз не мога да постигна с моята.

 

-Съжалявам! - в момента мога да се оправдая. Да ѝ споделя защо закъснях,но не мисля,че жена като нея,ще ми влезе в положение. Само тя се държи толкова строго с мен. Затова и съм на тръни,когато идвам тук. 

 

-Ще останеш с тридесет минути повече от нормалното работно време. - нищо друго не мога да направя, освен да се съглася. Единственото,което ме притеснява е,че трябва да съм вкъщи към един часа,заради онлайн обучението на Михаела. Няма да мога да успея. 

 

-Добре,Госпожо Събева! - минавам покрай нея за да си оставя чантата на портмантото,както всеки път. 

 

-След малко излизам…- върви по коридора и продължава да говори без да ме поглежда. -...Очаквам от теб безупречна чистота и да изпереш всички пердета. - свивам устни в права линия. В четирите стаи има пердета. Само за да ги сваля,изпера,изгладя и закача наново,ще ми отнеме от два до три часа,а работата е за четири. Ще е трудно да направя всичко,което иска за толкова кратко време. 

 

Госпожа Събева влезе в спалнята и ме остави да се чудя, как ще си разпределя времето. Запретвам ръкави и мога да мисля само и единствено за петдесетте лева за деня. Те ме устройват да отида до магазина и да напазарувам за два ,три дена.

 

От два месеца работя за Госпожа Събева и мога да кажа,че колкото и да е строга,тя ме препоръча на още две жени. Работната седмица е пълна,без четвъртък. Тогава отделям цялото си време за сестра ми,както и през почивните дни. Решаваме задачи,пишем домашни и учим за следващият урок. 

 

-Амая…- вдигам поглед. -...имам една позната…- наострям уши. Ако става дума за още работа ,съм готова да приема. Трябват ми пари. Разходите се увеличават с всеки изминал месец. -...Доротея Трифонова се казва. Търси си домашна помощница,един път в седмицата. - колкото и да ми се иска да бъда повече време с Михаела,не мога да откажа предложението. Искам да работя и сестра ми да не е лишена от нищо. Госпожа Събева ми подава малък лист с имената на жената и телефонният номер. 

 

-Благодаря! - не знам какво друго да кажа.

 

-Моля! - както винаги на лицето ѝ никаква емоция. Заобиколи ме и излезе от апартамента. Тежко въздъхвам и поглеждам към номера на жената. Преди да ѝ се обадя, пиша на Сияна. 

 

Ще закъснея. Може ли да стоиш с Миха? 

 

Неудобно ми е. Не е длъжна да стои с нея,но няма кой друг да помоля. Отговорът ѝ идва почти веднага. 

 

Сияна: Разбира се! Не се притеснявай! 

 

Усмихвам се,докато пръстите ми летят по клавиатурата.

 

Амая: Ще се реванширам с бутилка Розе. 

 

Сияна: Звучи като женска вечер. 

 

Амая: Имаме нужда от разпускане. 

 

Излизам от съобщения и набирам номера от листа. На второто прозвъняване,плътен женски глас ми вдига. 

 

-Ало! 

 

-Добър ден,Госпожо Трифонова! Обажда се Амая Кръстева. Госпожа Събева ми даде вашият номер и….

 

-Да…Да…търся си домашна помощница. Предната я уволних. Беше глупачка. - сдържам възмущението си. Все още не съм се срещнала с нея за да си правя прибързани изводи. -Кога ще дойдеш? 

 

-След един часа мога да…

 

-Един часа да си на ул. Стефан Караджа 4. -Госпожа Трифонова ми затвори. Озадачена съм от този разговор.  Даже не се опита да ме изслуша. Директно ми нареди кога и къде да дойда. 

Прибирам телефона в джоба на панталона и игнорирам поведението на тази жена. Ще отида до адреса,ще поговоря с нея и ще разбера дали си струва. Знам,че не всичко е пари,но все пак парите движат живота ни. Ако ги няма,няма какво да ядем. А това няма да го позволя. Ще изтърпя всичко само за да платя терапиите и операцията на сестра ми. 

 

Минутите текат и вече всички пердета са свалени и пуснати в пералнята. Докато чакам да се изперат,минавам с прахосмукачка във всички стаи. След това избърсвам праха като се старая в спалнята да е безупречно чисто и подредено. Госпожа Събева държи дрехите в гардероба да са прилежно сгънати и добре подредени. Първите две седмици ме следеше и след всяко мое действие правеше забележки. Аз съм страшно търпелив човек. Мога да пренебрегна всякакво отношение,но тогава тя прекали. Прииска ми се да хвърля парцала и да изляза от апартамента,но като знам какво ме чака, само стиснах зъби и кимнах с глава. 

 

Хвърлям кърпата в коша за пране и изваждам пердетата от пералнята. Веднага ме лъхна приятният аромат на омекотител“Ленор-лавандула”. Винаги съм го харесвала. Даже го препоръчах на Госпожа Събева и в интерес на истината всичко,което съм поискала,ми е било предоставено. Тя е доволна от преценката ми и може би заради това игнорирам настроенията ѝ. В момента тече развода и донякъде разбирам ,защо е такава. Мисля,че спорят кой да вземе апартамента. Надявам се да остане на Госпожа Събева за да мога да продължа да идвам. Ако Господин Събев живее тук,ще напусна. При мъже не отивам. Мъжете са главоболие. И трите ми работодатели са без мъже. Надявам се и Госпожа Трифонова да е в същото положение. 

 

Вече съм на дъската за гладене. Така като гледам имам един час да ги изгладя и да ги кача. Трябва да побързам. Определено времето не е с мен. 

 

Оставам пердето и вземам следващото,усещайки потта по челото си. Мразя да бързам. Така се паникьосвам и правя грешки. Стискам зъби от мигновеното опарване на пръстите с горещата ютия. 

 

-Ау! - подухвам към пръстите си и в същият момент телефона ми звъни. Изваждам го от джоба и намръщена се взирам в екрана. -Ало! 

 

-Амая,как си? - поставям телефона между ухото и рамото и продължавам с гладенето. 

 

-И по-добре съм била. -колкото и да не искам да разговарям с нея,Миха пита за майка си. -Кога ще дойдеш? -майка въздъхна. 

 

-Другата седмица. Още сме на круиз. - оставам телефона на дъската и поглеждам към изминатите секунди. -Амая! - не мога да я слушам. Тя е на почивка с новият си приятел,а аз се чудя как да платя лечението на Михаела. -Амая! - затварям ѝ и довършвам пердетата. Колкото по -малко мисля за майка,толкова по-леко ще мине денят ми. При всяко нейно обаждане получавам горчив вкус в устата си.  

 

За пореден път пренебрегвам всички мисли за майка и се залавям да кача пердетата. Вече е 12:20 и трябва по най-бързият начин да измия банята и да мина пода с моп. Тениската ми залепна за гърба,но желанието е по-силно да приключа тук и да отида на срещата при Госпожа Трифонова. 

 

Единственото,което трябва да правя в момента е да работя,но защо продължавам да мисля за Страцимир. Всичко се повтаря и аз отново ще бъда нещастна. Не трябва да мисля за очите му,за усмивката му,за начина,по който ме накара да се почувствам след целувката,но го правя. Лъжа Сияна,лъжа и себе си. Така ми се иска да го видя отново,да чуя гласът му,да погледна към тъмно кафявите му очи и да забравя за реалността. Точно за такива очи знам,че са по-уверени от останалите. Хората с този цвят на очите са родени лидери и са много успешни ръководители. Страцимир и още двама негови приятели имат рекламна агенция. От информацията в интернет разбрах,че Страцимир е главният ръководител и бизнесът им е много успешен. За личният му живот не пишеше нищо,но снимката качена в сайта ме подтикна да му се обадя. 

 

Не направи ли същото и с Олег? 

 

Вътрешният глас ми напомни колко грешно постъпвам. Сияна е права. Такива мъже като него не струват. Няма да забравя какво направи Олег. Не бях само аз виновна,но и той. Двамата се използвахме и това доведе до неразбирателство в нашите отношения. 

 

В момента най-малката ми грижа е Олег. Привършвам с чистенето и съм готова да тръгвам,но преди това вземам парите оставени на нощното шкафче в спалнята,оглеждам всяка стая за да се уверя,че не съм пропуснала нещо,преобличам се и заключвам входната врата като ключа го оставям в пощенската кутия. Още в началото така се разбрахме с Госпожа Събева и до ден днешен спазвам всяко нейно искане. Възпитана съм да слушам внимателно,да следвам инструкциите и да се опитам сама да се справя. Уважението към чужди хора е първото,на което съм научена. Никога не се обръщам към малки имена. Особено към работодател. Поне в това отношение родителите ми отлично се справиха. 

 

Повиках едно такси през приложението и след минута трябва да е тук. Часът е 12:53 и ми се струва,че ще закъснея. Първото впечатление е най-важно и ,ако сега направя гаф,ще се чувствам ужасно пред тази жена.

 

Таксито пристигна. Млад и приветлив мъж ме уведоми,че адреса е на близо. Докато чакам да стигнем до крайната дестинация,влизам във фейсбук и натискам на лупичката за търсене. Не знам какво ме накара да напиша името му,но ето,че още при вторият профил се появи неговата снимка. Профилът му е затворен и мога само да видя снимката на профила и на корицата. Натискам върху снимката на профила и се възхищавам на харизмата,която притежава този мъж. Освен очите,които показват топлина и доброта,усмивката му е пленяваща. Усещам как сърцето ми забърза ритъм само докато се взирам в лицето му. Странно е чувството,но не и неприятно. Очевидно имам влечение към този мъж,а не го познавам. И може би точно това трябва да ме накара да спра да го гледам. Заключвам телефона и с радост разбирам,че сме пристигнали. Номер четири е точно пред очите ми. 

 

-Задръжте рестото. Хубав ден! -подавам една банкнота от десет лева и слизам от таксито.

 

-Хубав ден и на вас! -усмихвам се и леко притичвам към блока. Веднага откривам името на домофона и бързам да натисна на петият етаж.

 

-Да! -извика жената. 

 

-Амая Кръстева. Аз съм….-не ме остави да довърша,пусна ме да се кача. И сега като не знам какво ме очаква,малко се притеснявам. По телефона се държеше малко грубо. Едва ли някой харесва да го прекъсват,а тя постоянно го прави. Надявам се да се разберем и да започна и при нея. 

 

Дланите ми са изпотени ,но се държа. Трябва да съм уверена ,иначе ще ме стъпкат. Вратите на асансьора се отварят и Госпожа Трифонова ме посреща. За разлика от Госпожа Събева,тази жена не се облича в елегантни рокли,а е в спортен екип. Косата ѝ е също черна,но е прибрана на опашка. Кожата ѝ е безупречно бяла. Не виждам кой знае какъв грим,малко пудра и спирала. На пръв поглед изглежда на около петдесет години,но може и да греша.

 

-Здравейте! - поздравявам аз с тих глас. 

 

-Влез! - Госпожа Трифонова ме огледа,преди да реша да прекрача прага. Спирам пред огледалото и изчаквам. Никога не правя грешката като вляза в нечий апартамент и да го оглеждам. Научавам всяка стая за какво е,когато съм вече наета на работа. По време на интервю мога само да говоря с бъдещия си работодател. Все пак за това съм дошла. -Седни! - посочва стаята срещу мен. Влизам във всекидневната и сядам на дивана.Не откъсвайки поглед от нея,тя прави същото. Преценява ме ,за което няма лошо,но го прави твърде очевидно,докато аз ѝ показвам уважение,нищо повече. -Жаклин те препоръча. Тя не бърка в преценката си. Твърде е взискателна. - подсмихна се Доротея. Няма нужда да говори за Жаклин пред мен. Виждала съм я във всякакви настроения и много добре знам колко е взискателна. -И смятам ,че си подходяща. -кимам с глава. -Кой ден ти е свободен? От Жаклин разбрах,че на още две места ходиш. 

 

-В четвъртък. -Доротея се замисли. 

 

-Тогава имам сеанси. Ще сменим деня с Жаклин. Аз ще говоря с нея. - Слава богу. Нямам никакво намерение да говоря с Госпожа Събева по този въпрос. 

 

-Добре! 

 

-Един момент! - на вратата се позвъни и Доротея заговори на домофона. От това разстояние не мога да чуя какво казва,но се разбра,че отвори на някого. -Радвам се,че дойде. - само като чух мъжкият глас и цялата се вкамених. 

 

-За какво искаше да говорим?- поглеждам през рамо и по дяволите,наистина е той. 

 

-Имам среща. Дай ми пет минути. - Доротея се върна ,а моето сърце ще изскочи през гърдите. -Значи така остават нещата. Ще говоря с Жаклин и ще ти се обадя. - с трепереща ръка ровя в чантата си за да извадя малък лист и химикал. -Няма нужда. Имам го. -отсечено кимам с глава. -Добре…- време е да ставам,но не мърдам от мястото си. -...Всичко наред ли е? - усещам аромата му и това ме побърква.

 

-Д-а…Да! - облизвам пресъхналите си устни и много бавно се изправям. -Ще чакам да се обадите. - на всяка дума се изкашлям за да не ме познае. Доротея тръгна към вратата за да ме изпрати. Като една страхливка,максимално свеждам глава,когато минавам покрай него. Усещам ,че очите му са насочени към мен,но не вдигам поглед. -Довиждане! - с една ръка прегръщам чантата си и няколко пъти натискам копчето на асансьора. 

 

Сега като се замисля,всичко придобива смисъл. Доротея Трифонова. Майката на Страцимир Трифонов. Фамилия Трифонов. Толкова ли съм глупава?Как не се сетих по-рано? Всичко е било пред очите ми. Ако знаех,че тя е майка му,нямаше да дойда.  Чух му гласът и забравих да попитам за парите,а за мен това е най-важното. 

 

Какво ми става? Загубих контрол над нещата и сега съм в чуденка какво да правя. 

Ако приема работата е възможно да го видя отново,ако я откажа ще продължа живота си без да мисля за Страцимир.

 

Кого залъгвам? Парите ми трябват. Без тях съм на никъде,а и не мога да разчитам на родителите си. Много пъти ми доказаха ,че не трябва да им вярвам. И не го правя. Достатъчно съм зряла за да поема отговорност към себе си и сестра си. 

 

И ето,че мислите ми не помагат и аз продължавам да се колебая. Дилемата е на лице.Страцимир не ме е виждал без маска и грим,затова няма как да ме познае. Това е един огромен плюс за мен и се надявам да не посещава толкова често майка си.

 

Излизам от блока и затаявам дъх. Сама си усложних живота. Не трябваше да му се обаждам,не трябваше да си казвам името. Всичко стана толкова сложно и затова съм виновна само аз. 

 

-Амая?!

 

Пета глава

Страцимир

 

 

Тази червенокоса фотографка ми вдигна кръвното. Заплаши ме,че ще извика полиция,ако не изляза от сградата. Не съм избухлив човек,но тя прекрачи всякакви граници. Какво щеше да ѝ се случи ,ако беше ми казала фамилията на Амая. Купих картина,а не знам как се казва автора. Какво е това безочие? Защо я крият? 

 

Пъшкам от безсилие и излизам от проклетата сграда. От една година не пуша и от нерви ми се допуши една цигара. 

 

По дяволите. В момента ми се иска да се върна и да се разправям с нея. Да запуша всезнаещата ѝ уста с думи,които да я убедят,че нямам лоши намерения. Та, тя ме нарече едва ли не преследвач,който ще я нарани. Не ги разбирам жените. Аз съм купувач и искам да разбера нещо повече за художника. 

 

-Не се ядосвай.Ще я откриеш. - Баян излезе от сградата ухилен до уши. 

 

-Защо е тази усмивка? -само като видях на къде са насочени очите му и ми стана ясно,че е намислил нещо. Телефонът е неразделна част от него.

 

-Прави се на недостъпна,но ще я накарам да излезем. - завъртам очи от раздразнение. Аз съм ядосан,а той мисли как да я свали. 

 

-Дай ми една цигара. - Баян вдигна поглед от телефона,напълно озадачен от чутото. Обещах,че повече няма да пуша. Такава беше сделката с Баян и Симеон. Всеки един от нас има различен порок. Моят беше прекомерното пушене на цигари близо две кутии на ден. За мен пушенето е като душевен оргазъм ,не можех без тях. -Не ме гледай така. Само една ,колкото да се успокоя.

 

-Нали знаеш какво се разбрахме?-поглеждам към табелата,посредата на бежавата сграда. “Liqna_photography”. Така значи,студиото е на червенокосата многознайка. И като гледам, дизайна е на Баян,но определено не я помня като наш клиент. Тази мисъл ще си я запазя за себе си. По-добре моят приятел да не разбира. Не му трябва такава като Лияна.

 

-Знам! Трудно е да го забравя. -  Ася ме подтикна да пуша и много трудно ги спрях. Това беше един тежък период в живота ми,но щом те успяха да го направят,как да не спазя сделката ни. Техните пороци също не са за пренебрегване и се радвам,че всичко приключи. 

 

-Открих я! 

 

-Коя? -с огромна доза любопитство, поглеждам към телефона,очаквайки да видя Амая,уви не е тя. 

 

-Още от сега си мисля как ще целувам тези устни. -за пореден път завъртам очи.

 

-Или ще ми дадеш цигара или си тръгвам. - по погледът му разбирам,че няма да ми даде. Не ,че нещо друго очаквам от него. Обещанието си е обещание и всеки един от нас го спазва,с малката разлика,че аз поддадох заради една жена. Баян не пуши,но винаги има кутия с цигари в джоба на панталона.

 

-Не го прави! - ругая на глас и се отдалечавам. Вместо да ми помогне ,ме изнервя. -Ще те проследя. - провикна се той. Много лесно мога да вляза в отсрещният магазин и да си купя кутия цигари. И като знам,че трябва да отида до майка ми и желанието да го направя стана стократно. Срещите с нея са същите като срещите с баща ми. Тегави и с голямо напрежение,което се усеща още преди да започнем даден разговор.  

 

Заставам до колата си,BMW 118d,която взех на лизинг преди година на пук на баща ми и поглеждам към магазина. Не за първи път изпитвам желанието да изпуша една цигара. Раздялата с Ася беше моето невидимо копче и бях готов да разваля сделката с приятелите си. Годините с нея ме научиха да бъда по-търпелив. Да не правя нейните грешки свързани с ревността,да не правя своите грешки,свързани с пренебрегването на проблемите във взаимоотношенията ми с дадена жена. Много време затварях очите си и не подходих правилно. 

Единственото,за което съжалявам в нашата връзка с Ася е,че не успях да ѝ помогна да преодолее това състояние. В повечето случаи ,ревността излизаше извън контрол. Ставаше жертва на силни и разрушителни емоции,с които не може сама да се справи. Оставих я да се бори. Усещах я да изпитва болка от всичко това,но нищо не направих. Това е моята грешка. Държа на Ася и,ако някога ми се отдаде възможност, ще ѝ помогна. 

 

Тежко преглъщам и се качвам в колата. Няма да го направя. Приключих този етап от живота си. Заради една червенокоса фотографка не си струва да развалям сделката с приятелите си. 

 

-Знаех си. - Баян отново се е ухилил и в момента ми се иска да му стопя усмивката. 

 

-Разкарай се! - спускам прозореца и с ръка избутвам главата му. 

 

-Още ли пазиш диаманта? - поглеждам към диаманта на пасажерската седалка. Откакто го настъпах,не се е отделял от мен. Не знам дали не съм полудял,но имам чувството,че сме свързани. 

 

-Не е твоя работа. - вдигам прозореца,чувайки гръмкият смях на Баян. На него може да му е смешно,но на мен е най-голямото предизвикателство в живота ми. Никога досега не съм проявявал такъв интерес към жена. И тази загадъчност от нейна страна хем ми допада,хем ме поддържа на нокти. Вече и аз не се разбирам. Изминаха едва няколко дена и да я открия е моята най-важна цел. Звучи обсебващо,но е самата истина. 

 

Преди да потегля ,вземам диаманта в ръката си и обръщам за на път към майка ми. Трябва да се въоръжа с търпение и повече непукизъм от разговора,който иска да проведем. Не сме се виждали повече от две седмици и за да се обади и да ме повика в тях ,прави нещата сериозни. И колкото да се опитвам да бъда безразличен към родителите си,не мога да ѝ откажа и да не отида.  Може наистина да е нещо важно. 

 

Стискам диаманта между пръстите си и спирам на светофара. Колко малко нещо,а стойносттаа му е много повече отколкото е. Не съм и предполагал,че ще изпитам желанието да го усещам,да го помирисвам и да го пазя с живота си. За пореден път го допирам до носа си и все още се усеща миризмата на сладникав парфюм. Ася също харесва сладникави парфюми. Много пъти съм ѝ купувал като подарък,но този е просто божествен. Вече изпитвам нуждата да го открия и като приключа срещата с майка ми,ще посетя първата галерия в града. 

 

Пристигам пред блока на майка и ме наляга някакво странно чувство. Не мога да си обясня какво е,но все повече се засилва. Поклащам глава на всичките необясними мисли,които след срещата ми с Амая ме тормозят и паркирам колата малко след блока. Както обикновено правя през последните дни,държа здраво диаманта,сякаш е залепен за ръката ми и слизам от колата. 

 

Колкото повече се приближавам към блока,толкова повече усещанията ми за нещо познато става все по-осезаемо. Баян ще излезе прав. Вманиачен съм в жена,която не иска да бъде намерена. Явно има причина за това и вместо да се спра и да я оставя намира,аз дълбая все повече и повече. Чак си въобразявам,че усещам присъствието ѝ. 

 

Натискам звънеца на домофона и поглеждам към диаманта. 

 

-Ще ми отровиш живота. - шептя аз. 

 

-Какво? - не разбрах кога майка ми е отговорила. 

 

-Нищо! Отвори ми! -тя ми отваря и след малко съм пред вратата. Неочаквано за мен,майка ме чака. Не го е правила от години. По-важни бяха приятелките ѝ на по кафе,отколкото да обърне внимание на сина си.  

 

-Радвам се ,че дойде! - 

 

-За какво искаше да говорим? - майка се приближи за да ме целуне по бузата,но се отдръпвам. Отдавна приключи този етап.

 

-Имам среща. Дай ми пет минути. - кимам с глава и затварям вратата. -

Значи така остават нещата. Ще говоря с Жаклин и ще ти се обадя. - допълни майка ми,карайки ме да погледна към всекидневната. На дивана е седнало момиче с черна коса. Не мога да видя лицето ѝ. В момента непохватно рови в чантата си. -Няма нужда. Имам го. -отсечено кимна с глава и така няколко кичура докоснаха лицето ѝ. -Добре…- взирам се в това дребно момиче и си мисля,че не е от обичайните ѝ приятелки. Онези са твърде самоуверени и нагли. -...Всичко наред ли е? -затварям очи и се наслаждавам на аромата на това момиче. Има малка прилика с този,за който бих казал,че съм се превърнал в манияк. 

 

-Д-а…Да! - отговори колебливо тя. Изправи се от дивана и максимално сведе глава като така пуснатата ѝ коса закри лицето ѝ. -Ще чакам да се обадите. -закашля се при всяка дума и пристъпи към входната врата. Довиждане! - ароматът ѝ продължава да изпълва ноздрите ми и само като излезе от апартамента и поглеждам към майка ми. 

 

-Коя е тя? - майка се намръщи и размаха ръка. Винаги така е правила,когато е недоволна за изборите в живота ми. 

 

-Не е важна,просто една чистачка. Предната я уволних,защото беше идиотка. Не можеше да глади. Изгори ми пердето и….- повдигам вежди,изненадан от изказът ѝ.

 

-Какво правиш по цял ден,че не може да почистиш един тристаен апартамент? -майка ми наперено вдигна брадичка.-Знаеш ли….-поклащам глава. -... няма значение. Кажи ми името на това момиче!

 

-Какво те интересува? Тя не е за…

 

-Кажи ми името на момичето! - съскащият ми тон я убеди да го направи. 

 

-Амая. Не помня фамилията ѝ. - само като чух името и за секунди излизам от апартамента. Не разбрах кога слязох по  стълбите и слънчевите лъчи ме заслепиха. 

Поставям ръката си над очите и с поглед я проследявам. Не се е отдалечила. Близо е до паркинга. Притичвам по пътя и силно извиквам.

 

-Амая?! - момичето се спря и много бавно се завъртя с притисната чанта към гърдите. 

 

-Д-а! - заекна тя. 

 

-Здравей! -изпъвам ръка към нея,но така и не я пое. - Казвам се Страцимир. -Амая продължава да гледа ръката ми и по никакъв начин не реагира. -На къде си се запътила? Ако искаш да те закарам. - вдигна поглед и сега мога да видя ясно лицето ѝ. Има нежна и бяла кожа. Няма грим и като мъж,който харесва естествената красота,тази жена е натурално красива. Най-голямо впечатление прави, цветът на очите ѝ. Ако е същата жена,за която си мисля,на изложбата очите ѝ ми се сториха по-тъмни. А сега са в един топъл нюанс на кафяво. Излъчват топлина и доброта.

 

-Съжалявам,но трябва да тръгвам. Чакат ме! - Амая притисна още повече чантата към гърдите си и ме заобиколи,но не мога да оставя нещата така. Искам да знам дали е тя. Хващам я за ръката и я спирам. -Моля ви! - колкото повече чувам гласът ѝ,толкова повече се убеждавам ,че е тя. 

 

-Това познато ли ти е? -разтварям дланта си и показвам диаманта. Амая за секунда го погледна след това извърна поглед и се опита да скрие лицето си с косата. 

 

-Ще ме пуснете ли? - косата ѝ прикрива едното око,но все пак ме поглежда в очите. Иска да ми покаже колко е твърда в думите си. Добре,щом това иска,ще я пусна. 

 

-Да! -ръката ми се плъзна и вече е свободна. -Надявам се скоро пак да се срещнем. - Амая тръгна в обратната посока и от притеснение изтърва чантата си. Сама се издаде и сега картите са в моите ръце. Зависи как ще ги изиграя и дали ще успея да сваля тази преграда,която е създала. Амая търси анонимност. Не иска да има нещо общо с купувачите,но защо тогава ми се обади. Едва ли го прави с всички,иначе нямаше да крие името си. 

 

-Страцимир! - извика майка ми. Извръщам поглед от Амая и с наведена глава и много мисли за тази жена,пристъпвам към блока. -Какво ти става? 

 

-Нищо! Кажи за какво трябва да говорим! -не я поглеждам,докато минавам покрай нея и изкачвам стъпалата за първият етаж. 

 

-За Ася. -пръстът ми беше върху копчето на асансьора,но като чух името на бившата си приятелка и се поколебах дали да го натисна. 

 

-Какво за нея? 

 

-Обади ми се. Покани ни на семейно събиране. 

 

-Заради това ли ме повика? -вече съм крайно ядосан. Всичко се върти около Ася. Майка ми винаги я е харесвала. Много пъти са излизали двете на по женски. В началото се радвах,но сега Ася се възползва от това. Тя си мисли,че чрез майка ми ,аз ще се върна при нея. 

 

-Да!-асансьорът е на етажа и в момента нищо не може да ме накара да се кача. -Оправи нещата с Ася. Такава жена като нея няма да срещнеш. -прииска ми се отново да завъртя очи. Прекалено многото опити да ме убеди ,че тя е жената за мен,още повече ме отблъсква. Не разбраха ли,че съм достатъчно зрял за да знам какво искам?

 

-Нещо друго имаш ли да ми казваш? -майка ми държи вратата на асансьора и преценяващо ме огледа. Този неин поглед е от онези погледи,заради които брака им с татко не потръгна. И двамата са властни личности и това им попречи да се разбират. Майка искаше да бъде над баща ми, като се опитваше да срине егото му. След седем години мъки да оправят взаимоотношенията си,никой от тях двамата не направи компромис. За разлика от тях,аз се научих да правя компромиси. С Ася направих няколко,за които тя очевидно не разбра. Продължи с действията си и буквално ме задуши.

 

-Да,срещата е в неделя от 20:00 часа, при родителите ѝ. -майка ми се приближи и пусна вратата на асансьора. -Разбрах,че получава паник атаки и посещава психолог. Едва ли ще искаш ,ти да бъдеш виновен за здравословното ѝ състояние. Може и да те съди. - майка прокара ръцете си през ризата ми,сякаш се опитва да я приглади. - Поговори с нея. 

 

-Какво искаш да ми кажеш? - отметна дългата си черна коса от раменете и като жена със самочувствие и власт,за която само тя си мисли,че притежава, ме погледна. 

 

-В твой интерес е да присъстваш на срещата. - взирам се в гърбът ѝ и се чудя какви ми ги говори. За какво ще ме съди? 

 

-Чакай! - опитвам се да отворя вратата на асансьора,но вече се изкачва по етажите. Не мога да повярвам,че се съгласих да дойда и на всичкото отгоре да чуя поредните глупости. Ася няма проблеми със здравословното си състояние. Тя просто драматизира. В това е най-добра и колкото да ми се иска да пренебрегна думите на майка ми,трябва да разбера за намеренията на Ася. Ако всичко това е истина,ще проведа един много сериозен разговор,не само с нея,а с родителите ѝ и майка ми. Веднъж завинаги това трябва да спре. 











Важно!!! 

Следете качването на главите в страницата във "facebook"!

Оставете вашият коментар!

Dieses Feld ist obligatorisch

* Kennzeichnet erforderliche Felder
Възникна грешка при изпращане на вашето съобщение. Моля, опитайте отново!
Благодаря ви за вашето съобщение!

Wir benötigen Ihre Zustimmung zum Laden der Übersetzungen

Wir nutzen einen Drittanbieter-Service, um den Inhalt der Website zu übersetzen, der möglicherweise Daten über Ihre Aktivitäten sammelt. Bitte überprüfen Sie die Details in der Datenschutzerklärung und akzeptieren Sie den Dienst, um die Übersetzungen zu sehen.